Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Най-накрая, когато се показваше от една тръба, Лавън установи, че битката се е отдалечила от него. Спря се на ръба да си поеме дъх и прилепен до облите прозрачни блокчета, наблюдаваше сражението. Трудно беше да се направи заключение как върви ръкопашният бой, но доколкото можеше да прецени, ротаториите губеха. Те недоумяваха как да посрещнат едно толкова старателно подготвено настъпление, а и не притежаваха разум в истинския смисъл на думата.
Дидините обикаляха от единия до другия край на фронта в две стегнати, ожесточени, работоспособни групи, които обкръжаваха и изтребваха наведнъж цели стада плаващи вън от крепостите ротатории. Лавън видя не по-малко от половин дузина гладници, впримчени от дружните чехълчета — те две по две безмилостно влачеха оплетената в трихоцистната им мрежа съпротивляваща се жертва към Дъното, където тя неизбежно щеше да се задуши. Той се удиви, като съзря, че една от малцината нокти, които бяха придружили войската му, удря с иначе безвредното си пипало някакъв раболепен ротар — гладникът бе прекомерно изумен, за да й се противопостави, и Лавън за пръв път разбра как се чувствува ротарът.
Отдолу се зададе една фигура, която бавно и умерено доплува до него. Беше старият Шар, силно запъхтян. Лавън се пресегна и го изтеглило ръба на тръбата. Лицето на човека носеше печат на уплаха — полушок, полускръб.
— Няма ги вече, Лавън — каза той. — Край. Загубени са.
— Какво? Кое го няма? Какво е станало?
— Плочата. Ти беше прав. Трябваше да предположа. — Той се разтърси от ридания.
— Каква плоча? Успокой се. Какво се е случило? Загубил си едната от историческите пластини, или и двете?
Лека-полека учителят му като че отново си възвръщаше способността да диша равномерно.
— Едната — жално каза той. — Изпуснах я в схватката. Другата скрих в празната тръба на флоските. Но изтървах първата — точно тази, която бях започнал да разчитам. Тя падна чак на Дъното, а аз не можех да се освободя, за да я догоня, можех единствено да гледам как се носи надолу към мрака. Нищо чудно цял живот да пресяваме тинята и пак да не я намерим.
Той зарови лице в ръцете си. Застанал на ръба на кафявата тръба, в зеления отблясък на водите Шар изглеждаше и покъртително, и нелепо. Лавън не знаеше какво да отговори — той също съзнаваше, че загубата е огромна и вероятно невъзвратима и че ужасната празнота в паметта им до Първото пробуждане навярно вече никога няма да бъде запълнена. Но съвсем смътно долавяше какво означаваше това за Шар.
Друг човешки силует се спусна към него и се обърна.
— Лавън! — чу той да го вика гласът на Фил. — Успех! Успех! Плувците, поне малкото, които са останали, бягат. В крепостите някъде има още флоски, но те се крият в тъмнината. Ако само сполучим да ги прилъжем вън, на открито…
Върнат с трясък към настоящето, Лавън бързо премисли какви възможности имаха. Още съществуваше опасност да се провали цялото нападение, ако флоските се укрепяха добре. В края на краищата голямото изтребление не бе едничката им цел — те бяха тръгнали да завладеят крепостите.
— Шар, свързани ли са тези тръби по някакъв начин?
— Да — отвърна старецът без интерес. — Системата е непрекъсната.
Лавън скочи във водата.
— Хайде, Фил. Ще ги нападнем в тил.
Той зави и се втурна в отверстието на тръбата, а Фил го следваше по петите.
Тук бе много тъмно, а водата беше наситена със зловонието на последния обитател, но след като опипва един миг, Лавън откри отвора, който водеше към другата тръба. Лесно можеше да се досети накъде е изходът поради височината на стените: всичко, което флоските строяха, завършваше с конусовидна дупка и тръбите се различаваха само по размерите си. Лавън решително си проправяше път към главната част, като непрекъснато се движеше надолу и навътре.
Веднъж те минаха под някакъв отвор, над който водата бурно клокочеше; оттам се чуваха приглушени викове и предизвикателно бръмчене. Лавън спря и мушна с „меча“ си в дупката. Стреснатата ротатория изпищя пронизително и рязко сви нагоре ранената си задна част, като неволно разхлаби смукалата, залепени за стените на тръбата Лавън продължи пътя си усмихнат — хората горе щяха да довършат останалото.
Добрали се най-после до главната тръба, Лавън и Фил методично тръгнаха от разклонение на разклонение, като или промушваха с копие изотзад изненаданите гладници, или ги откъсваха от местата им, така че хората отвън можеха да ги хванат още щом се понасяха нагоре, тласкани от тягата на собствените си венци. Тромпетовидната форма на тръбите пречеше на гладниците да се обърнат назад и да се бият или да преследват нападателите си из крепостта и да ги изненадват в гръб — всеки флоск стоеше само в „стаята“ си, която никога не напускаше.