Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
После лодката претърпяла някаква авария. Хората в нея знаели, че ще умрат. Те ни създали и ни оставили тук като свои деца. Тъй като били обречени на гибел, записали историята си върху металните листове, за да ни разкажат какво се е случило. Предполагам, че щеше да ни стане по-ясно, ако разполагахме с плочата, която Шар I загубил през войната, но нея я няма.
— Това звучи като притча — каза Лавън, свивайки рамене. — Или като песен. Разбирам защо не ви е ясно. Но не разбирам защо се мъчите да си го изясните.
— Заради плочата — отвърна Шар. — Ти вече я държа в ръце и сам разбираш, че нямаме нищо друго, подобно на нея. Нашите метали са непречистени и съдържат примеси; изкованото от тях издържа известно време и после се разпада. А тази пластина блести все по един и същ начин, поколение след поколение. Не се променя; нашите чукове и шила се чупят в нея: малкото топлина, която успяваме да получим, не й действува. Плочата не е била направена в нашата вселена; и само това обстоятелство стига, за да гледам сериозно на всяка дума, изписана върху нея. Някой се е постарал много, за да направи тези пластини неразрушими и да ни ги остави. Някой, за когото думата „звезди“ е била толкова важна, че я повторил четиринадесет пъти, въпреки че тази дума като че ли няма смисъл. Склонен съм да мисля, че ако нашите създатели споменат една дума дори два пъти в запис, който е направен сякаш за да остане завинаги, за нас е важно да разберем значението й.
Лавън отново се изправи.
— Всички тези галактики извън нашата, огромни лодки и безсмислени думи… не мога да кажа, че не съществуват, но не виждам с какво променят нещата — заяви той. — Последните няколко поколения Шар са посвещавали целия си живот да отглеждат по-добри водораслови култури за нас и да ни показват как да ги обработваме, вместо да разчитаме на случая да се храним с бактерии. Още по-отдавна Шар изобретили военни машини и разработили планове. Всичко това си е струвало труда. В онези дни, Лавън, очевидно са се справяли без металната плоча и загадките й; и са гледали и с Шар да бъде така. Е, що се отнася до мен, с радост ти оставям плочата, щом я предпочиташ пред подобряването на реколтата, но съм убеден, че тя трябва да бъде захвърлена.
— Добре — промърмори Шар, като сви рамене. — Щом не я искаш, значи обичайният разговор е приключил. Ще си вървим по…
От повърхността на масата се чу усилващо се бръмчене. Чехълчето се надигаше, а вълните от движението преминаваха по ресничките му подобно на вълните, безшумно поклащащи узрелите стъбла в полетата с нежни плесени, посадени по Дъното. То бе стояло така тихо, че Лавън го бе забравил; от начина, по който Шар се сепна, можеше да заключи, че същото бе станало и с мъдреца.
— Това е голямо решение — трептеше звукът, който бликаше като струя от съществото. — Всички първаци го чуха и са съгласни с него. От дълго време се страхуваме от този метален лист; страхуваме се, че хората ще се научат да го разбират, ще отидат, както е написано, в някое тайно място и ще изоставят първаците. Днес вече не се плашим.
— Не е имало от какво да се страхувате — прекалено снизходително отвърна Лавън.
— Ти си първият Лавън, който го казва — промълви чехълчето. — Радваме се. Ще изхвърлим плочата според нарежданията на Лавън.
С тези думи блещукащото създание се спусна към отвора. То вдигна оцелялата пластина, върху която бе стояло на масата, като внимателно я закачи на своите закривени в края еластични коремни ресни. Вътре в прозрачното му тяло вакуолите набъбнаха, за да увеличат водоизместимостта му и да му помогнат да носи тежкия товар.
Шар изкрещя и се хвърли през водата към прозореца.
— Спри, чехълче!
Но чехълчето вече бе изчезнало — така светкавично, че дори не чу, че го викат. Шар изви тялото си и опря едното си рамо на стената на кулата. Не каза нищо. Достатъчно бе да се види лицето му. Лавън не издържа да го гледа повече от миг.
Сенките на двамата мъже започнаха бавно да се движат по неравния каменен под. Ноктата се спусна към тях откъм свода — пипалцето й разбъркваше водата, а вътрешната й светлина неравномерно пламваше и замираше. Тя също се понесе през прозореца след братовчеда си и бавно потъна към Дъното. Постепенно живото й огънче избледня, трепна в глъбините и угасна.
2.
Дълго време Лавън успяваше да си наложи да не мисли много за загубата. Винаги имаше много работа за вършене, да се поддържат крепостите, бе постоянно задължение. Хилядата разклоняващи се на две пристройки с годините се рушаха, особено в основите си, където се захващаха една за друга, и никой Шар досега не бе предложил спойка, по-добра от слюнката на ротаторията, която някога ги бе слепила. При това пробиването на прозорци и изграждането на стаи в началото бе извършвано безразборно и често пъти набързо. Архитектурният инстинкт на гладниците в края на краищата не беше имал за цел да посреща нуждите на човешки наематели.