Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Лавън размаха ръката си в кръг. Флотилията, която го следваше, безмълвно и плавно образува голям параболоид с ос, насочена към джунглата. Крепостите вече се виждаха. Преди сформирането на армията те представляваха единствените плодове на тясно сътрудничество, известни в този свят. Бяха изградени от единични кафяви тръбици с тясна основа, прикрепени безразборно една към друга в изящно съчетание, като разклоняващ се корал. В отвора на всяка тръбица имаше по един флоск — ротатория, която се различаваше от останалите гладници по четирилистната детелина на венеца си и по единствения хващателен пръст, който стърчеше от края на гърба й — с него тя непрестанно мачкаше кафявата си слюнка и старателно и здраво залепваше получените твърди топчета към ръба на тръбицата.
Както винаги, при вида на крепостите Лавън бе обзет от съмнение, което охлади мускулите му. Те бяха съвършени — вечните каменни цветя на лятото, съществуващи много преди Първото пробуждане или появата на хора. И сигурно нещо не бе наред с водата в горния пласт; тя бе топла, замряла. Главите на флоските бръмчаха доволно в отворите на тръбите им; всичко бе така, както би трябвало да бъде и както винаги е било; войската бе видение, атаката — провал, преди още да е започнало…
След това ги усетиха.
Флоските моментално изчезнаха, като бързо свиха телата си в тръбиците. Кроткото жужене от непрекъснатото им хранене с всичко, което минава край тях, постепенно заглъхна; оцелели късчета се носеха на светлината около крепостта.
Лавън усети, че се усмихва. Доскоро флоските просто щяха да изчакат хората да се приближат достатъчно, за да ги погълнат само след няколко сражения тук-там и с няколко паузи в жуженето, докато необичайно големите хапки биваха обхванати и вкарани в мелниците им. Вместо това, сега те се скриха — бояха се.
— Напред! — изкрещя Лавън колкото му глас държеше. — Убивайте ги! Убивайте ги докато не са се съвзели!
Армията зад него полетя подире му с потресаващ, дружен вик.
Тактиката пропадна. Един венец разтвори листенцата си в лицето на Лавън и бучащият водовъртеж го запрати към мрачните дълбини. Лавън бясно шибаше с бодливата си пръчка. Острият край се вряза дълбоко в ресничестите издатъци. Ротаторията изрева като сирена и се сгърчи в тръбата си, скривайки нараненото си лице. Лавън неумолимо я последва.
В крепостта бе тъмно като в рог и бушуващите потоци от болка, които шуртяха край него, го хвърляха от една каменна стена към друга. Той стисна зъби и започна да мушка с пръчката. Тя тутакси се заби в някаква мека повърхност и ушите му прокънтяха от нов рев, примесен с изопачени откъслеци от думи на Лавъновия собствен език, безсмислени и ужасяващи поради агонията. Той ги посичаше и продължаваше да сече до мига, когато можа да овладее паниката си.
Веднага щом се съвзе, Лавън претърси пипнешком разкъсания труп, за да унищожи яйцата. Върхът на пръчката откри къде са и ги прободе. Треперещ, той се върна към отвора на тръбата и без да се замисли, се отблъсна към първия гладник, който мина оттам.
Това бе една дикрания. Тя злобно зави към него. Дори гладниците бяха научили нещо за сътрудничеството — дикраниите воюваха добре в открити води. Те бяха най-силните подкрепления, които флоските можеха да извикат.
Острието на Лавъновата пръчка се плъзна по бронята на дикранията. Обезумял, Лавън мушкаше с надеждата да улучи някоя става, но пъргавото създание не му даде време да се прицели. То го нападна неудържимо и бръмчащият му венец се уви около главата му, притисна ръцете му към тялото…
Гладникът се сгърчи, дигна се и се отпусна. Лавън си проби път, като ту режеше, ту разкъсваше. Един дидин се оттегляше, измъквайки заострената си предна част. Тялото потъна надолу.
— Благодаря! — задъхано продума Лавън.
Протото се стрелна нататък, без да отвърне нищо — липсваха му достатъчно реснички, за да подражава на човешка реч. Вероятно му липсваше и такова желание — дидините не бяха общителни.
Някакъв стремителен водовъртеж отново изникна около Лавън и той сгъна дясната си ръка. Последваха пет минути като на сън, в които Лавън обмисли техниката за разправа с прилепения смучещ флоск. Вместо да се бори с течението и да върти пръчката напред-назад срещу врага, Лавън се остави на вихрушката и се носеше, стиснал пръчката между краката си надолу с острието. Резултатите бяха даже по-окуражаващи, отколкото се бе надявал. Върхът, забит с пълна сила от собствения капан на флоска, потъна наполовина в меката като на червей плът, докато в това време флоскът бе зинал да налапа плячката. След всяка среща Лавън упорито извършваше неприятния ритуал за унищожаване на яйцата.