За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— При раждането ли?
— Не. Била съм почти на шест месеца, когато е починала.
— Но как?
Ръката му, обгърнала я през кръста, й даде сили да се потопи в мъчителните спомени.
— Наистина не знам. Понякога, докато бях още съвсем малка, питах леля Уилма за това. Тя винаги ми казваше, че смъртта на майка ми била трагичен инцидент. И нищо повече.
— Но ти не вярваш?
— Искам да вярвам. И щях, ако леля Уилма ме беше гледала в очите, когато ми го каза. Понякога дори децата разбират, че нещо не е наред.
Той не каза нищо и се запъти към езерцето. Това я зарадва, защото не искаше някой да дочуе разговора им. Живата рана, каквато представляваха тези спомени за нея, можеше да я накара да изрече нещо, което да ги издаде.
Едва когато стигнаха близо до езерцето и тръгнаха към постройката с кладенеца, Доминик промърмори:
— Значи никога повече не си я питала?
— Леля Уилма винаги се държеше така, сякаш ще заплаче, когато и аз заплача, затова ми се стори най-разумно да не я питам повече. По няколко пъти в годината се измъквах тайно от къщи, за да садя цветя на гроба на майка си. Искаше ми се да я бях познавала, да бях познавача и баща си.
— Но вместо това си израснала с леля си и чичо си.
— А те много ме обичаха. Нямаха собствени деца, затова имаха нужда от мене също толкова, колкото и аз от тях.
Той се засмя, когато спря пред вратата на постройката с кладенеца.
— Може би детството ти е било благословия. Била си по-добре, отколкото ако Фицджералд те беше отгледал.
— Доминик!
— Спести ми лекцията за светостта на баща си. Ти първа трябва да осъзнаеш, че не го познаваш истински. Може би е дошло време и да признаеш, че той не е образцовият човек, за какъвто си го смятала, когато е нахлувал в живота ти в удобен за него момент, за да ти донесе дрънкулки от някакви далечни места.
— Рядко ми е носил подаръци. — Тя вдигна очи към него, после отново отклони погледа си. — Не ме гледай така.
— Как?
— Сякаш си доказал правотата си. Само защото баща ми не е сантиментален, това не означава, че няма чувства към мене. Аз съм му дъщеря. Той ми е баща. Има лоялност, която не може да бъде пренебрегвана.
— Нима? — Когато тя се накани да се отдалечи, той се изправи пред нея. Не я докосна, но тъгата в очите му я задържа на място. — Скъпа, пожелах си баща ти да беше уважаван неприятел. Врагът, от когото имаш респект, е ценен почти колкото един приятел.
— Говориш безсмислици.
— Така ли? — Той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Вслушай се поне в моето сърце, ако не в своето. Дори да твърдим, че е така, ние с тебе никога няма да бъдем приятели.
— Вярно е.
Пръстите й потрепнаха под дланта му в желанието й да ги прокара по широките му гърди.
— Още ли сме врагове?
— Иска ми се да знаех как да отговоря.
Усмивката му накара нейното сърце да примре под напора на вихрушка, подобна на морска буря.
— Знаеш отговора, скъпа. Врагове сме, защото има един човек, който може да ни раздели завинаги.
— Баща ми?
— Той си остава помежду ни, макар да е далече оттук. Трябва да приемеш, че баща ти не е човекът, за какъвто си го смятала. Видя пушките в трюма. Знаеш, че тук няма други американци, освен тебе, и може би няколко души от вашето правителство. Какъв е този човек, който продава пушки на враговете си?
Тя го докосна леко над лакътя и шокирана го видя как отърсва ръката й от своята.
— И какво? Какво те кара толкова да мразиш баща ми?
— Просто е, защото знаеш истината. Макар да не казваш нищо, познавам го по погледа ти, когато говориш за баща си. И ти като мене не разбираш как може човек да остави дъщеря си на милостта на своите врагове. — Пръстите му погалиха бузата й. — Скъпа, мога да му простя неговата лоялност, въпреки че е предател на твоята родина. Мога да му простя и бруталността, когато нападнахме кораба му. Но не мога да му простя това, че те остави беззащитна.
— Нито пък аз. — Тя погледна на изток, към Франция, където баща й очакваше съдебния процес, който можеше да го отведе и на смърт. — Опитвам се да повярвам, че има причина, но не мога да отгатна каква. Това вече няма значение, нали?
— Не, няма. — Палецът му подпря брадичката й и я накара да извърне лице към него. Той се усмихна и притисна нежно пръстите и дланта си към бузата й. — Затова нека да мислим за по-хубави неща.
— Не вярвам на този блясък в очите ти, Доминик.
— Умна жена си ти. — Той се разсмя и я пусна. — Ела с мене.
— Къде?
— Мисля, че ще ти е интересно да видиш какво открих, когато се върнах при кладенеца тази сутрин.
Абигейл погледна към каменната постройка.
— Върнал си се тук? Защо?
— Вчера видях нещо, което ме заинтригува, но тогава не беше най-уместният момент да го проуча.