Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Но как ще копаеш, как ще намериш посоката под земята?
— Бъди спокоен, аз знам как да си свърша работата.
— Да дадем ли някакъв знак, че сме тук? — подхвърли Димер.
— Няма никакъв смисъл. Кралицата не може да ни види от кулата. Не ми се вярва и от таванските помещения да ни видят, височината на кулата е твърде голяма.
— Е, все пак Тулан и Мони може да видят знака ни и да съобщят на нейно величество.
Димер отвори прозореца и извади пердето навън, после пак затвори крилото на прашния прозорец. Пердето веднага бе подето от вятъра, сякаш бе знаме. После двамата излязоха навън и нетърпеливо зачакаха продавача.
Както беше предвидил Моран, мансардите не достигаха височината на кулата. Знаците им не биха могли да бъдат забелязани от кралицата. В същото време пердето бе и предимство — самата невъзможност да бъдат забелязани от кралицата предполагаше и невъзможност да бъдат забелязани от когото и да било; високите сгради наоколо бяха наблюдавани с особена бдителност.
— Било чрез Мони, било чрез Тулан или пък с помощта на момичето на Тизон ние все пак трябва да обадим на нейно величество да бъде готова — прошепна Димер.
— Аз ще се погрижа за това — отвърна Моран. Слязоха в салона, където ги чакаше нотариусът.
— Къщата ми харесва — каза Димер. — Дайте на този гражданин парите, за които се бяхме уговорили.
Собственикът получи парите.
— Но вие, гражданино, си спомняте — продължи Димер, — че единственото условие, за което се бяхме разбрали, е да освободите къщата още тази вечер, за да мога от утре да започна ремонта…
— Разбира се, гражданино — отвърна продавачът. — Още сега можете да вземете ключовете. А тази вечер в осем часа къщата ще бъде напълно освободена.
— Извинете ме — рече Димер, — гражданино нотариус. Вие ми казахте, че домът имал изход и към улица Порт Фоан?…
— Да, гражданино — избърза да отговори продавачът вместо нотариуса, — но аз запуших този изход, тъй като за официоза ми бе трудно да пази двата изхода. Всъщност този изход би моглл да бъде освободен само за два часа. Искате ли сам да се уверите в това, гражданино?
— Благодаря, напълно излишно е, гражданино — възрази Димер. — Все едно ми е дали ще имам един или два изхода.
След като получиха още веднъж обещание, че в осем часа домът ще бъде освободен, Димер и Моран си тръгнаха.
Те се върнаха в девет часа вечерта, следвани от пет-шест души, на които, благодарение на суматохата наоколо, никой не обърна внимание.
Най-напред влязоха Моран и Димер. Продавачът бе устоял на думата си.
Веднага щом се озоваха вътре, Димер и Моран затвориха капаците на всички прозорци и запалиха свещите, които беше донесъл Моран.
Влязоха и другите един по един. Това бяха сътрапезниците на кожаря, същите онези контрабандисти, които бяха поискали да убият Морис, а после се бяха сприятелили с него. Заключиха вратите и слязоха в дълбоките подземия.
Моран веднага изправи едно от многото бурета, които се търкаляха в безпорядък наоколо, и започна да чертае на листчето, което сложи върху дъното му.
Докато той беше изцяло погълнат от своето занимание, другите, предвождани от Димер, излязоха от къщата и отидоха на ъгъла на улицата. Там ги очакваше кола.
В колата имаше човек, който даде на всеки един поотделно по нещо за копаене. След като прикриха инструментите под дългите си връхни дрехи, мъжете поеха обратно към къщата. Колата изчезна.
Моран бе свършил с чертането.
Когато се появи в мазето, той отиде до един от ъглите на помещението и каза: — Тук! Мъжете незабавно започнаха да копаят.
XVI
Положението на затворените жени от ден на ден ставаше все по-тежко. Имаше време, когато кралицата, Елизабет и малката принцеса се бяха обнадеждили. Двама от охраната бяха показали известно снизхождение към нещастните жени. Трите затворнички отначало бяха приели с недоверие това отношение, тъй като бяха престанали напълно да вярват в мекосърдечието на хората въобще. Именно надеждата беше онази, която направи така, че недоверието бе поотслабнало. Впрочем каква по-голяма злина можеше да сполети кралицата след раздялата с нейния син — смъртта, ешафода? Тя отдавна се бе примирила с тази вероятност и я приемаше като даденост.
Веднъж, когато Тулан и Лепитър ги пазеха, кралицата поиска от тях доказателство, че й съчувстват. Тя пожела да й бъдат разказани всички подробности около смъртта на краля. Опитът, чрез който тя поставяше на изпитание симпатията им, бе жалък. Все пак Лепитър беше присъствал на самото обезглавяване и се подчини на кралицата без много-много да го усуква.