Дългът към удоволствието

За да покажа, че разбирам от тези неща — взаимно ласкателно занимание, което владеех майсторски, — попитах какво точно е било едно сирене, което сметнах за „Ларзак“: рискована догадка, понеже има няколко сирена с приблизително същия вкус. Предположението ми се оказа вярно.

— На екскурзия ли е мосю?

Мосю кимна утвърдително. След това в продължение на няколко минути трябваше да се преструвам, че слушам съветите и препоръките на готвача, преди той и аз да се разделим с израз на взаимно уважение. Всъщност наистина бях на екскурзия и прекарах сутринта, като карах весело и волно по бреговете на Лоара; движението беше слабо и дисциплинирано (след като човек излезе от околностите на Лориан), облаците бяха високи и плъзгащи се по вятъра, а пежото ми приятно послушно. Лоара е най-добрата френска река за туриста, който взима насериозно своите френски реки. Това е реката с най-голяма самобитност — качество, присъщо и на отегчително широката, помпозна, бавноструйна Рейн, която създава впечатление, че марширува в такт с барабана на собствената си история; и на одухотворения Дунав, сякаш съзнаващ това и имащ вид на човек, който е получил твърде много комплименти за красноречието си и вече никога не спира да бъде нарочно и превзето „очарователен“. Във Франция Сена има предимството да е северна (качество, подценявано от галските ни братя/врагове), но е твърде фатално привлечена от Париж — има маниери на парижанка, с онова неизследвано и не дотам защитимо чувство за собствената си централност; Жиронда, по своему прекрасна, играе твърде второстепенна роля на aelixir vitae за лозята в Бордо — да й бъдем благодарни би било също толкова наивно, също толкова езическо като да благодарим на слънцето. Не, Рона е единствената друга сериозна претендентка за превъзходство сред реките — великолепно дълга, смайваща с разнообразното великолепие на релефа си и спускаща се надолу към прекрасния, ухаещ на билки, огрян от слънце пейзаж на северняшките ни мечти: юга. И там, разбира се, е въпросът. Проблемът с Рона е, че тя в крайна сметка е прекалено очевидна — сякаш е създадена от съвестна туристическа агенция. Не, Лоара държи първенството: реката, която пресича страната от изток на запад, оспорвайки физическата картография, която постановява, че всичко във Франция е ориентирано по оста север-юг в постепенна прогресия от по-ниските градуси географска ширина и по-високите градуси по Целзий; реката, която заема важно място във френската история още от времето на Gallia comata, „дългокосата Галия“, завладяна от римляните, през династията Плантагенет до дългите, героични векове на строеж на замъци, галантна любов и феодални войни, придавайки й историческа наситеност и обживяност, по-силни, отколкото навсякъде другаде във Франция (дори приравнявайки я към гъстия палимпсест на английския пейзаж); без да забравяме високото небе и широките хоризонти на водосборния й басейн, където от 1516 до 1519 г. е живял Леонардо да Винчи — онзи с неизпълнимите проекти и великите картини, нарисувани върху негрундирани и затова бързо рушащи се повърхности, бляскаво въплъщение на принципа на незавършеността, на провала вследствие на прекомерна талантливост и на гениалността, проявена в толкова много жанрове, че не успява да остави траен белег в нито един от тях (загатнатото неуважение към онази самодоволно захилена и натруфена камериерка в Лувъра е съвсем преднамерено). Простият факт, че Лоара, с нейните над хиляда и повече километри, е най-дългата река във Франция, че е най-неизвестната и затова най-пленителната от френските лозарски реки, а също и нейната непригодност за речно плаване — тя е прекалено плитка и коварна, за да служи за транспортни цели — са й помогнали да остане неосквернена от човешко присъствие (което се ограничава с меркантилната врява по успоредния канал, свързващ Роан с Бриар и завършващ със забавна визуална шега там, където красивият акведукт на Александър Гюстав Айфел прехвърля канала над самата река); затова Лоара е огледало или метафора на човешката душа — коварна, неуправляема, съпротивляваща се на баналната идея за полезност, с нейното привидно спокойствие, което крие неизследвани дълбини и скрити течения. Определено чаках с нетърпение следобедната си разходка. Както бях уточнил по телефона, моето „Пежо 306“ имаше стъклен люк на покрива.