Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

През цялата пролет той бе сновал между два свята на душевност и реалност, разделени от множество предразсъдъци и прегради. Двамата с Джоан стояха като тънка бариера между децата и истината. Всеки един съвместно изживян момент бе преграда — с миналото от едната страна и бъдещето от другата — бъдеще, в което неминуемо се съдържаше онова непогрешимо сега. Отвъд тези четири непреодолими стени го чакаше един неясен, забулен в неизвестност живот. В неговата глава, зад бледното лице, едновременно уплашено и самоуспокояващо се, едновременно някак чуждо и в същото време много познато, се криеше тайна, която той искаше да защити от сълзите, напиращи да бликнат навсякъде около него, чисти и силни като слънчева светлина. Бе така обсебен от предстоящото, че се бе вманиачил да стяга къщата, заради скорошното му, отсъствие, сменяйки мрежи, прагове по прозорците, панти и резета — подобно на Худини35, подготвящ своите сценични аксесоари, за да се чувства удобно, докато се освобождава от тях.

Бравата. Все още имаше да подменя бравата на една от вратите на верандата с еркерните прозорци. Задачата, подобно на повечето такива, се бе оказала по-трудна, отколкото си бе мислил. Старата брава, с разяден от корозия метал, сякаш нарочно бе толкова стара, че бе излязла от производство. В три железарии нямаха нищо, което поне приблизително да пасваше на зейналите дупки, останали при свалянето й (извършено учудващо лесно). Трябваше да бъде допробита още една друга дупка — с малка бургия, и след това да се дооформи — с много едра пила, а старата дупка щеше да бъде запълнена с парче дърво — с помощта на един тъп секачи ръждясал трион, направлявани от вдървените му, подпухнали от безсъние пръсти. Оттатък верандата, слънцето припичаше над един потънал в занемареност свят. Храстите се нуждаеха от подкастряне, откъм ветровитата страна боята на къщата стоеше на люспи и се ронеше — когато той си отидеше през дъските щеше да проникне дъжд, насекоми, плесен, смърт. Членовете на неговото семейство, всички онези, които щеше да изгуби, непрекъснато се мяркаха в периферното зрение на напрегнатия му поглед, докато той се бореше с разни дупки с резби, трески, неразбираеми инструкции за експлоатация, дребни метални джунджурийки.

Джудит седеше на верандата — една принцеса, завърнала се от изгнание. От време на време тя ги нагостяваше с истории за ограничено ползване на гориво; за, заплахи на подмолни организации с бомбени атентати; за пакистански работници, открито предлагащи и плътска наслада, вървейки след нея, докато тя отива към музикалната школа. Джоан влизаше и излизаше от къщата, по-спокойна, отколкото би трябвало да е, хвалейки го за напрегнатата му борба с ключалката, като че ли това не беше последната им свада от дългата верига подобни. По-малкият от синовете им — Джон, сега на петнайсет, най-неочаквано станал красив, което самият той все още въобще не осъзнаваше, подържа за няколко минути паянтовата мрежеста рамка на вратата, докато баща му непохватно ковеше и дялкаше, усещайки всеки удар като болезнено стенание. По-малката дъщеря на Ричард, върнала се на сутринта от дълъг купон, спеше в хамака на верандата въпреки целия тоя шум, красива като току-що разлистила се розова пъпка, наивно доверчива и изоставена. Времето, подобно на слънчевата светлина, продължаваше своя безметежен ход. Денят започна да се изнизва и светлината стана леко дрезгава. Днешният ден бе един от най-дългите. Бравата щракна — работеше. Той бе приключил. Сипа си едно питие и отпивайки от него на верандата, се заслуша в историята на дъщеря си!