Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Значи ме обичат — промърмори тихо Ранд. Сякаш не беше на себе си. Мин го докосна по рамото. Лицето й бе измъчено. Ранд я потупа по ръката, без да я поглежда, и странно защо това сякаш я нарани още повече.
Великата зала на Слънцето беше неимоверно голяма, с ъглест сводест таван на цели петдесет стъпки височина в най-високата си част и с огромни златни светилници, провесени на позлатени вериги, толкова дебели, че можеха да издърпат портите на крепост. И не само че беше голяма, но и беше пълна с хора, стълпени сред масивните квадратни колони от тъмносин мрамор с черни жилки, възправящи се в два реда от двете страни на празния проход в средата. Хората отзад първи забелязаха новодошлите и всички ги зяпнаха с любопитство. Напрегнато. Няколкото жени в дъното на залата носеха рокли за езда и лицата им бяха кораби като на мъже, със също толкова студени погледи.
„Ловци на Рога“ — помисли си Перин. Добрайн беше казал, че всеки благородник, който можел да дойде тук, нямало да изпусне церемонията, а повечето ловци бяха от знатен род или поне претендираха за това. Независимо дали познаха Ранд, или не, те явно надушиха нещо и ръцете им запосягаха към мечовете и кинжалите, които обаче не бяха с тях за тази тържествена вечер. Повечето Ловци търсеха предимно приключения и място в идните сказания, отколкото самия Рог на Валийр, и макар и да не познаваха Преродения Дракон, можеха да разпознаят опасността, щом я видят.
Останалите гости във Великата зала бяха по-малко настроени за опасности или по-скоро, повече бяха склонни към интриги и заговори, отколкото към открит риск. Перин се оказа третият, закрачил по дългия централен проход, следвайки Ранд, преди ахканията да отекнат из залата като внезапен полъх на вятъра. Всички събрали се тук благородници познаваха Перин, познаваха и Добрайн и дори Хавиен и Мин, но най-важното — познаваха Ранд. Вълна смутени възклицания се люшна из огромната зала. С опулени очи, зяпнали, всички се вдървиха така, че Перин почти си помисли да не би ашаманите да са овързали и тях, както стражите пред палата. Залата беше цяло море от всевъзможни парфюми, носещи се над подводните течения от възсолена пот, но през всичко това се процеждаше треперливият мирис на страха.
Цялото му внимание обаче беше приковано в отсрещния край на Залата, в тъмносиния мраморен подиум, където стоеше Слънчевият трон, сияещ в пълно съответствие на великолепието на името си, с вълнистите лъчи на Изгряващото слънце високо над огромния му гръб. Колавер бавно се надигна и се загледа към прохода високо над главата на Ранд. По почти черната й рокля нямаше и една ивица да означи благородния й сан, но внушителната маса къдрици, издигаща се над главата й, изглежда, беше нагласена специално около короната, която носеше — Изгряващото слънце от злато и жълти скъпоценни камъни. Седем млади жени стояха отстрани на Слънчевия трон — всичките в изящни рокли с тъмни корсажи, с пищни дантели високо до брадичките и с поли с прави черти в жълтото и червеното цветовете на Колавер. Изглежда, модата на Кайриен не засягаше кралицата и нейните придворни.
Едва доловимо движение зад самия трон издаде присъствието на осма жена, скрита, но Перин не го интересуваше нито Колавер, нито никоя друга освен жената плътно вдясно от нея. Файле. Очите й се приковаха в него като тъмни мокри луни, но нито една черта по хладно изящното й лице не трепна. Напротив, лицето й дори се стегна още повече. Носът му се напрегна да долови мириса й, но миризмите наоколо бяха твърде силни, както и страхът. Тя трябваше да има причина да е там, на този подиум, основателна причина. Не можеше да няма.
Ранд докосна Сюлин по ръкава и каза:
— Изчакайте тук.
Тя се навъси — белегът на загрубялото й лице побеля като косата й — изгледа го и кимна с видима неохота. Свободната й ръка все пак се размърда и нова вълна на смутени ахкания премина през залата, когато Девите вдигнаха булата си. Беше почти за смях — осемте мъже в черните куртки, които се стараеха да държат под око всичко и всички, най-вероятно можеха да избият всекиго преди която и да било Дева да успее да вдигне копието си, но никой не знаеше нито кои са те, нито какво са. Никой не им беше обърнал особено внимание — просто мъже с мечове в ножниците. Всички бяха зяпнали само в Девите. И в Ранд. Не виждаха ли, че по нито един от тези мъже нямаше и капчица пот, също като по Ранд? Самият Перин се чувстваше като в потилня.