Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Третото — измърмори Добрайн. — Вече е деветият залез след коронацията. Не си е губила времето. Поне всички ще са събрани. Никой с висок ранг и претенции няма да го пропусне, било то кайриенец или тайренец.
Макар и свела глава, Селанде успяваше някак да създаде впечатлението, че гледа Ранд право в очите.
— Готови сме да танцуваме мечовете за теб, милорд Дракон. — Сюлин поклати глава и присви очи, а една от Девите изпъшка. Сякаш бяха готови да затанцуват копията тук и на часа. Айилците така и не можеха да решат как да възприемат тези млади влагоземци, които се опитваха да се държат като айилци и да следват джи-е-тох, поне в собствения си вариант. И тези седмината не бяха единствените — из града можеха да се намерят стотици идиоти, организирани в общества по подражание на айилците. Половината айилци, които Перин беше чувал, искаха да им помогнат; другата половина искаха да ги удушат.
Колкото до него самия, беше му все едно дори да им стриеха тъпия джи-е-тох на сол.
— Жена ми къде е? — изрева той. — Къде е Файле? — Младите глупаци се спогледаха предпазливо. Предпазливо!
— Тя е във Великата зала на Слънцето — бавно отвърна Селанде. — Тя… тя е една от… от придворните дами на кралицата… на Колавер.
— По-спокойно, Перин — сгълча го шепнешком Мин. — Тя сигурно има причини. Знаеш, че е така.
Перин се помъчи да се овладее. Придворна дама на Колавер? Каквито и да й бяха причините, трябваше да са основателни. Поне дотолкова беше сигурен. Но какви можеха да са?
Селанде и другите отново започнаха да се споглеждат предпазливо. Един от мъжете, младеж с остър нос, зашепна свирепо и тихо:
— Заклеваме се да не казваме на никого! На никого! Водна клетва!
И преди Перин да успее да ги попита за причините, Ранд рече:
— Селанде, води ни към Великата зала. Танци с мечове няма да има. Дошъл съм тук да въздам справедливост на всички, които са я заслужили.
Нещо в гласа му накара Перин да настръхне. Твърдост, безмилостна като чук. Файле си имаше причини. Трябваше да има.
ГЛАВА 5
Счупената корона
Колкото и широки, и високи да бяха коридорите, изглеждаха тесни и сумрачни, въпреки високите позлатени светилници, запалени навсякъде, където не можеше да проникне дневният светлик. По стените висяха гоблени, изобразяващи сцени на лов и битка, в които хората и животните бяха подредени по-изрядно, отколкото можеше да е на живо. Тук-там се мяркаха ниши с купи и вази и по някоя статуетка от злато, сребро или алабастър, но дори статуетките сякаш изтъкваха, че скулпторите са се постарали да заличат всякакви кривини.
Звукът от стъпките им отекваше в тих марш, вещаещ заплаха, и Перин не мислеше, че го долавят само неговите уши. Лоиал тръпнеше на всяка стъпка и надничаше на всеки ъгъл, сякаш се чудеше какво ли може да изскочи насреща им. Мин се беше вдървила и пристъпваше предпазливо, хвърляйки печални гримаси към Ранд — тя като че ли полагаше усилие да не се прилепи съвсем до него и не изглеждаше много доволна от това. Младите кайриенци бяха тръгнали надути като петли, но нахалството им бързо се стопи в тези смълчани коридори. Дори Девите го усетиха — Сюлин май беше единствената, чиято ръка не се вдигаше неволно от време на време към булото, полегнало на гърдите й.
Слуги естествено се мяркаха навсякъде — пребледнели мъже и жени с изпити лица, в тъмни палта и рокли с Изгряващото слънце на лявата гръд и ръкави, нашарени с цветовете на Колавер. Някои зяпваха, разпознали Ранд, други падаха на колене и свеждаха глави. Повечето продължаваха по задачите си, след като се спираха за кратък поклон. Просто като във всеки кралски двор. Отдай подобаващата се почит на тези, които са над теб, които и да са; подчини им се и не обръщай внимание на това, което правят, и може би няма да се окажеш замесен. Начин на мислене, който караше Перин да стиска зъби. Никои не биваше да живее по този начин.
Двама пазачи в ливреи с цветовете на Колавер, застанали пред позлатените врати на Великата зала на Слънцето, се навъсиха при появата на Девите — а може би на младите кайриенци. По-възрастните обикновено гледаха накриво младежите, които се държаха като айилци. Много родители се опитваха да сложат край на това безобразие — заповядваха строго на синовете или дъщерите си да се откажат, пращаха охранници и слуги да гонят чужди синове и дъщери като най-обикновени вагабонти и уличници. Перин нямаше да се изненада, ако пазачите наклоняха позлатените си жезли да спрат Селанде и приятелите и да минат през отворените крила, въпреки знатните им родове, както и Девите. Малцина кайриенци вече смееха да наричат айилците „диваци“, не и когато можеха да ги чуят, но повечето си го мислеха. Пазачите се стегнаха, поеха дълбоко дъх… и видяха Ранд зад Девите. Очите им само дето не изскочиха. Всеки погледна крадешком към другия, след което и двамата се смъкнаха на колене. Единият заби поглед в пода, другият стисна очи и Перин го чу как зашепна тиха молитва.