Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Никой не се забърза, така че ничии очи от високите тесни прозорци на двореца или по високите пасажи с колонадите нямаше да забележат нищо необичайно. Сюлин замята пръсти в ръчния говор на Девите и забулената бързо свали черния парцал и лицето и се изчерви. Бавно, бавно — нагоре по каменната рампа. Главите на някои от стражите се тръскаха диво и очите им се въртяха; един от тях като че ли бе изпаднал в несвяст, люлееше се прав, с брадичка, опряна на гърдите. Устите им се напрягаха широко отворени, но от тях не излизаше ни звук. Перин се постара да не мисли какво ги е запушило. Бавно, бавно — през отворените бронзови порти и в главния вътрешен двор.
Тук войници нямаше. Каменните тераси около двора бяха празни. Изсипаха се слуги в ливреи, със сведени очи, и поеха юздите на конете. По ръкавите на иначе тъмните палта и рокли се виеха червени, жълти и сребърни ивици и всеки носеше малко Изгряващо слънце на лявата си гръд. Толкова цвят по слугинските дрехи Перин не беше виждал досега в Кайриен. Те не можеха да видят стражите отвън, но и да ги видеха, едва ли щяха да постъпят различно. В Кайриен слугите играеха своя вариант на Даес Дай-мар, или Играта на Домове, но се правеха, че не забелязват какво правят благородниците. Ако обръщаш прекалено внимание на това, което става между по-горните от теб — или най-малкото ако те забележат, че обръщаш — може да означава, че си се замесил. В Кайриен навярно повече, отколкото във всяка друга страна, простите хора можеха да бъдат смачкани, без никой да забележи, от тежките стъпки на могъщите.
Една едра жена отведе Стъпко и Лястовица, без дори да го погледне. Лястовица вече беше в Слънчевия палат, но разлика никаква. Той все още не беше сигурен дали Файле е жива, или мъртва. Глупави фантазии на глупаво момче.
Перин намести секирата на бедрото си и последва Ранд нагоре по широките сиви стъпала в отсрещния край на двора. Мъже в ливреи разтвориха големите крила на вратата, бронзова като външните порти и белязана с голямото Изгряващо слънце на Кайриен.
Някога преддверието на дворцовия коридор щеше да смае Перин със своята величественост. Дебели квадратни колони от черен мрамор крепяха таван с ръбести сводове на десет крачки над пода, чиито плочки преливаха от тъмносиньо до тъмнозлатисто. Позлатени Изгряващи слънца маршируваха по корнизите, безброй фрески по стените изобразяваха кайриенските бойни триумфи. Коридорът беше празен, ако се изключеха шепата млади хора, струпали се до едната стена — те се умълчаха, щом Перин и останалите влязоха.
Той веднага забеляза, че не всички са мъже. Всички носеха мечове, но четири от седмината бяха жени, с палта и впити панталони като на Мин и с късо подрязани коси като на мъжете. Не че всъщност бяха толкова къси — мъжете и жените бяха прибрали косите си в нещо като опашка, стигаща до раменете им и завързана с тъмна лента. Една от жените се беше облякла в малко по-светло зелено, отколкото бе обичайно за кайриенка, а другата — в яркосиньо; всички останали бяха в тъмни цветове, с по няколко светли ивици през гърдите. Те огледаха изпитателно групата на Ранд — и особено Перин, жълтите му очи наистина стряскаха хората — огледаха ги мълчаливо, докато и последния Аша’ман не влезе и вратата не се затвори. Екът от затръшналите се крила заглуши краткия им шепот. После те пристъпиха наперено — жените дори надминаха в перченето си мъжете, което никак не беше лесно. Дори поклоните им изглеждаха нахални.
Жената в зелено стрелна с очи онази в синьото, която беше свела глава, и каза:
— Милорд Дракон, аз съм Камайле Нолаисен. Селанде Даренгил оглавява нашето общество… — Онази в синьото я изгледа свирепо и тя примигна. Въпреки гневния поглед, Селанде замириса на страх. Камайле се окашля и продължи: — Не мислехме, че… Не очаквахме, че ще се завърнете… толкова бързо.
— Да — отвърна тихо Ранд. — Съмнявам се някой да е очаквал, че ще се върна… толкова бързо. Никой от вас няма основание да се страхува от мен. Никой. Ако изобщо вярвате в нещо, това поне повярвайте. — И погледна Селанде. Тя рязко вдигна глава и когато се взря в очите му, мирисът на страх заглъхна. Не напълно, но се сви до тънка струйка. Как беше разбрал Ранд, че е от нея? — Къде е Колавер? — попита Ранд.
Камайле отвори уста, но отговори Селанде.
— Във Великата зала на Слънцето. — Гласът й стана по-спокоен, а миризмата на страха й — по-слаба. Странно, но по едно време в нея се прокрадна и жилка на ревност, когато погледна крадешком към Мин. Понякога усетът му за миризмите наистина го притесняваше. — Сега е Великото събрание на Третия залез — продължи тя. — Ние не сме достатъчно важни особи, за да участваме. Освен това ми се струва, че ние от обществата я притесняваме.