![Една нощ през самотния октомври [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Една нощ през самотния октомври [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Една нощ през самотния октомври [bg]». Краткое содержание книги:
— Здрасти, Игличке! Какво, по дяволите, правиш тук?
Размърда се леко, но не прояви желание да се събуди, така че се приближих и го бутнах с лапа.
— Игличке, искам да поговоря с теб.
Животинката разтвори крилата си, прозина се и се втренчи в мен.
— Смрък, какво правиш тук?
— Оглеждам последствията от пожара. А ти?
— Същото, но денят ме свари тук и реших да поспя.
— Експерименталният човек още ли идва насам?
— Не знам. Днес не е идвал. Не знам дали и Добрия доктор се е спасил. Как се развива Играта?
— След като разбрах, че Добрия доктор не участва, успях да открия мястото на проявлението… Големия хълм с камъните.
— Така ли? Интересно. Какво ново?
— Растов и Оуън са мъртви. Негасена вар и Лъжльо се върнаха в гората.
— Чух за това.
— Излиза, че някой убива отварачи.
— Растов беше затварач.
— Мисля, че Оуън го е убедил да се отметне.
— Не е. Опита се, но не успя.
— Откъде знаеш?
— Понякога се вмъквах в къщата на Оуън през дупката на Лъжльо и ги слушах какво си говорят. Бях там и в нощта, преди Растов да бъде убит. Пиха и си цитираха какво ли не от Томас Пейн до Ницше, но Растов остана непоколебим.
— Интересно. Говориш, сякаш все още си в Играта.
— Но аз съм — отвърна той и в този момент отдолу се чу лек шум. — Лягай! Бързо!
Хвърлих се на десния си хълбок. Една стрела прелетя много близо и се заби в стената над мен. Обърнах глава и видях викария Робъртсън, застанал до вратата, да сваля оръжието. На лицето му имаше зловеща усмивка.
Ако скочех долу, щях да изхвърча навън за миг, но освен това съществуваше възможността по време на изпълнението да си счупя някой крак и тогава той щеше да ме довърши лесно. Другата възможност беше да сляза, както се бях качил — по стълбата, със задницата напред. Поради анатомичните ми особености, винаги слизам по-бавно, отколкото се качвам. Ако не направех нещо, обаче, той щеше да зареди арбалета си пак, да сложи стрела и да се качи горе. Тогава шансовете щяха да са на негова страна. Добре поне, че не водеше със себе си въоръжени помощници…
Замислих се бързо, опитвайки се да си припомня колко време е необходимо, за да се зареди такова оръжие. Нямах никакъв избор и нямах никаква възможност да чакам, ако изобщо исках да имам шанс.
Изтичах до горния край на стълбата, обърнах се и започнах да слизам. В това време викарият вече бе свалил арбалета и отново опъваше тетивата. Движех се колкото се може по-бързо, но докато търсех всяко следващо стъпало със задните си крака, усещах гърба си страховито открит. Дори и да стигнех додолу непронизан, рискът щеше да продължи да е голям. Бързах. Видях как нещо черно изпърха край мен.
Чух изщракването. Чух как поставя стрелата на мястото й. До долу все още оставаше доста. Спуснах се с още едно стъпало. Представях си как вдига оръжието, как се цели най-спокойно, сякаш стреля в учебна мишена. Надявах се да съм прав за пърхането… за Игличката. Още едно стъпало.
Разбрах, че съм прав, когато викарият изруга. Спуснах се с още едно стъпало… И реших, че не мога да рискувам повече. Отскочих назад и полетях надолу, припомняйки си нещата, които разказваше Грималкин за това, че винаги падала на крака. Щеше ми се и аз да притежавах тази способност, да я развия поне за момента…
Опитах се да усуча тялото си в нужната посока — по надлъжната ос, с отпуснати крака. Стрелата мина доста над мен, както прецених по чаткането й в дървото високо горе. Само че викарият отново зареждаше, когато паднах на земята. Настина паднах на краката си, но те моментално избягаха изпод мен. Напрегнах сили да се изправя и го видях как опъва тетивата на мястото й, въпреки черната топчица, която се стрелкаше пред очите му. Задният ми ляв крак ме болеше. Изправих се с мъка и се обърнах. Държеше стрелата в едната си ръка и се канеше да я постави в улея. Трябваше да се втурна към него, да се опитам да го съборя, преди да стреля пак. Знаех, че щеше да е напечено…
И тогава в очертанията на вратата зад гърба му се появи силует.
— Викарий Робъртсън, какво правите с това старинно оръжие? — долетя великолепно овладеният фалцет на Големия детектив, маскиран като Линда Ендърби.
Викарият се поколеба, после се обърна.
— Мадам — каза той, — тъкмо се канех да изпълня обществения си дълг, като премахна един зъл звяр, който дори и в момента се кани да ни нападне.
Моментално започнах да въртя опашка и си придадох вид на разлигавено куче идиот, с изплезен език и всичко останало.
— Това никак не ми прилича на зъл звяр — отбеляза Големия детектив и бързо застана между викария и мен, за да му попречи да стреля. — Та това е старият Смрък! У него няма и грам злоба! Смрък! Добро куче, добро куче!