Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Окаяна нощ — измърмори единият и потрепери.
Другият намести тежката пика на лявото си рамо и се изхрачи в близката канавка.
— Само предположения, драги — отвърна той и поклати глава. — Ако се чувстваш готов да ми подхвърлиш други гениални прозрения, просто ги кажи, чу ли?
— Че аз какво направих? — каза обидено първият.
Вторият внезапно се вкочани.
— Шшт. Някой идва.
Зачакаха напрегнато, стиснали оръжията. Някакъв силует прекоси улицата и излезе на светлината на факлите.
— Стой! — изръмжа вторият пазач. — Приближи се бавно и дано да си по работа тук.
Мъжът пристъпи още крачка напред и каза кротко:
— Калам. Мостоваци, Девети.
Пехотинците останаха нащрек, но Мостовакът се задържа на разстояние; тъмното му лице лъщеше от капките дъжд.
— Каква работа имаш тук? — попита вторият караулен.
Калам изсумтя и се озърна през рамо.
— Не очаквахме, че ще се върнем. Колкото до работата ни, ами по-добре ще е Тайсхрен да не разбере за нея. С мен ли си, войник?
Морският пехотинец се ухили и отново се изхрачи в канавката.
— Калам… ти ще да си ефрейторът на Уискиджак. — В гласа му се долови почтителност. — Каквото поискаш, имаш го.
— Адски вярно — избоботи другият войник. — Бях при Натилог, сър. Ако искате да сме ослепели от дъжда в следващия един час, само кажете.
— Внасяме едно тяло — каза Калам. — Но това изобщо не е ставало по време на вашата смяна.
— Кълна се в Портата на Гуглата, не е — отвърна вторият пехотинец. — Мирно е като Седмата зора.
По улицата се чуха стъпки — идваха няколко души. Калам им махна да се приближат, след което се шмугна вътре, щом първият часовой отключи портата.
— Какво са намислили според теб? — попита часовоят, след като Калам се скри от погледа му.
Другият сви рамене.
— Дано само да забие нещо по-твърдо и остро в Тайсхрен, Гуглата дано да го вземе тоя подъл убиец. А като ги знам тия Мостоваци, точно това ще направят. — Групата се приближи и той замълча. Двама мъже носеха трети. Очите на втория страж се ококориха, щом видя ранга на изпадналия в несвяст и кръвта, оцапала широкия кожен колан. — Късметът на Опонн да му е на помощ — изсъска той на най-близкия до него Мостовак, с лъскава черна кожена шапка на главата. — Дърпането, не бутането — добави бързо.
Мостовакът го изгледа рязко.
— Видите ли една жена да идва след нас, разкарвате се от пътя й, чу ли ме?
— Жена ли? Коя?
— Една от Девети. Може да е жадна за кръв — отвърна мъжът и двамата с другаря му помъкнаха капитана през портата. — Сигурността я забравете — подхвърли той през рамо на стражите. — Само гледайте да останете живи, ако можете.
Двамата пехотинци се спогледаха. След малко първият войник посегна да затвори вратата. Другият го спря.
— Остави я отворена. Дай да си намерим малко завет. Наблизо, ама не съвсем.
— Проклета нощ — каза първият пехотинец.
— Имаш навика да изтъкваш очевидни неща — отвърна другият, докато се отдръпваше от портата. — И да се повтаряш.
Първият сви безпомощно рамене и забърза след него.
Татърсейл се загледа втренчено в картата в средата на полето, което беше подредила. Избрала беше спирална фигура, за да мине през цялата Драконова колода и да завърши с последна карта, която можеше да означава или кулминация, или божествено откровение според това как щеше да се намести.
Спиралата се бе превърнала в яма, във водещ надолу тунел — и в дъното му, някак далечна и забулена в сянка, чакаше една Хрътка. В това четене тя долови предупреждение за непосредствена заплаха. Беше се намесил Върховният дом Сянка, предизвиквайки властта на Опонн над играта. Погледът й бе привлечен от първата карта, която беше поставила, в самото начало на спиралата. Зидарят на Върховен дом Смърт стоеше ниско в цялата йерархия, но сега издълбаната в дървото фигура като че ли се беше издигнала до високо положение. Брат на Войника от същия дом, образът на Зидаря показваше слаб побелял мъж, облечен в изтъркани кожени дрехи. Едрите му мазолести ръце държаха каменоделски сечива и около него се издигаха грубо издялани менхири. Татърсейл забеляза, че може да открои по камъните смътно различими глифове на непознат за нея език, но като че ли напомнящ за писмото на Седемте града. В Дома на Смъртта Зидарят беше строителят на гробници, вдигащият каменните стълбове, обещание за смърт не за едного или за неколцина, а за мнозина. Езикът по менхирите носеше послание, което не беше предназначено за нея: Зидарят беше изсякъл тези думи за себе си и времето бе заличило ръбовете на знаците — самият мъж дори изглеждаше съвсем обрулен, лицето му беше покрито с мрежа от ситни бръчки, сребристата му брада бе рядка и проскубана. Ролята се играеше от човек, който някога е работил с камък, но вече не.