Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Разполагаше само със секунда, за да възстанови контрола си. После всичко щеше да е загубено, вероятно завинаги. Мартина пристъпи към Муса, вдигна дясната си ръка и го зашлеви с такава сила, че го хвърли върху леглото.
Той се надигна на лакти, после докосна лицето си и я погледна с изненада и неразбиране.
— Не желая да изпитваш чак толкова голямо удоволствие, когато си вършиш работата — каза тя.
7.
Полицейското управление на Ню Йорк
Участъкът, обслужващ Център-север, заемаше повечето от втория етаж на бившето кметство в западната част на Четиридесет и четвърта улица. Онези от служителите му, които си представяха кариерата си сред историческата архитектура в старата част на Ню Йорк, трудно успяваха да се справят с първоначалното разочарование. Никое филмово студио никога не изпрати тук свои представители, нито пък телевизионни екипи идваха с прожекторите си, за да снимат някое полицейско шоу. Стаите бяха прекалено претъпкани, за да може да влезе човек с камера и дори никой от манхатънските фотографи не беше снимал ченгетата. Помещенията приличаха по-скоро на градска гимназия, превърната в поправителен дом.
Никъде нямаше и парче резбовано дърво, не се виждаха тежки балюстради. Не се чуваше скърцането на паркет, таваните не бяха високи като в катедрала, нито пък прозорците с арки, през които слънчевите лъчи да осветяват облаците цигарен дим. Полицейската зала представляваше дълъг правоъгълник, покрит с линолеум, с боядисани тухлени стени, тесни прозорци с железни рамки и редици метални бюра със столове, подредени с въображението на денонощна служба за недвижими имоти. Всички настолни лампи бяха с еднакви ръждясали стойки и флуоресцентна светлина, и създаваха уют, колкото в зъболекарски кабинет.
Основното обзавеждане беше хартия. В огромни количества. Бели и цветни правоъгълници, залепени по стените, купчини, плъзнали се по стъклата, покриващи някои бюра, папки, препълнили телени кошници, розови и сини копия на подадени оплаквания, търкалящи си напред-назад из мъркащите машини за подреждане на екземплярите. Никаква снимка, цветна картичка или дори класическият плакат на полицай с дете не украсяваха някое кътче за отмора на очите. Нямаше нищо, което да не е свързано с работата. Това беше по заповед на лейтенанта, която искаше да подчертае, че нежните черти на пола й нямат нищо общо със службата.
Общото помещение на участъка беше унило до степен на демотивация според мнението на психолога, изпратен служебно да оглежда участъците. Мястото едва ли можеше да се различи от всяка друга градска бюрократична инстанция, ако не бяха показващите се понякога пистолети от коланите на служителите и високата три метра килия за временно задържане, изработена от железни решетки. Но така или иначе вътрешното оформление зависеше от мнението на лейтенанта на управлението, изпълняващ ролята на крал в участъка си. Или в този случай, кралица.
Едно ченге, облечено в зимната си униформа, с палка, белезници и кобур се изкачи по стълбите, тропайки като рицар без кон. Тя мина покрай двете негърки, които печатаха докладите при входа на помещението, зави надясно и почука срамежливо на вратата, върху гравираната табела, на която беше изписано само „сержант“.
— Влез — чу се през матовото стъкло.
С изключение на кабинета на лейтенанта в североизточния ъгъл на помещението, стаичката на детектив Майкъл О’Донован беше единственото отделено място на етажа. Тя едва ли можеше да се нарече кабинет, тъй като в нея се събираха само бюрото му, една закачалка, лавица за книги и метален шкаф за документи. Освен това оставаше място за един стол „за гости“. Имаше вътрешен прозорец, гледащ към общото помещение, но той беше покрит със снимки на търсени престъпници и полицейски рисунки по описание, залепени по стъклото отвън. Под прозореца върху тясна лавица имаше два компютърни терминала и ако на вратата не висеше табелката „не ме безпокойте“, взета от хотел „Шератон“, жените от администрацията често влизаха, за да напечатат документ или да потърсят по мрежата пръстови отпечатъци. Зад главата на О’Донован имаше две коркови дъски, пълни с бележки и съобщения. Два листа, напечатани на принтер, служеха като табели. На едната беше името на сержант О’Донован, а на другата на сержант Рамос, с когото работеха заедно. Листовете служеха за напомняне, че тук нищо не е вечно и сигурността на службата ти зависи от изпълнението на работата.
— Имате телефонно съобщение, сержант — каза му униформената.