Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Разказвай — подканих я.
Рита подсмъркна, погледна ме жалостиво и започна:
— Скарахме се със Сева. Ето виж. — Тя се наведе към задната седалка, взе чантата си и извади оттам нещо, което отначало взех за тефтерче с телефонни номера. Оказа се, че е паспорт или поне така беше написано на обложката му.
— Какво е това? — попитах.
— Паспорт. На татко.
Точно така си беше — на титулната страница беше написано името на татко. Фактът, че баща ми е разполагал с още един документ за самоличност, не предизвика моята изненада. Както е известно, той се страхуваше от конфискация на имуществото, както и от всичко останало, което обикновено съпровождаше такива акции, и бе предвидлив човек. Премятах паспорта в ръцете си, а Рита надничаше в очите ми, сякаш очакваше да чуе произнасянето на присъда. Аз свих рамене и най-сетне попитах:
— И какво от това?
— Как какво? Сева го е отмъкнал по някаква причина, не разбираш ли?
— Паспорта на татко ли е отмъкнал?
— Ами да. Точно заради това вдигнахме цялата дандания. Върнах се от фризьорския салон и заварих Сева в кабинета, но се направих, че не съм го забелязала. Обаче изведнъж гледам, че Сева се вмъкна в стаята си и скри нещо там. Изчаках го да отиде в банята, реших да проверя какво е то и намерих в тайника му в едно малко шкафче паспорта на татко. И естествено — притесних се, защото всеки глупак би се досетил, че не е направил това току-така, а със специална цел. А каква може да е тази цел? Разбира се — наследството. Живее в дома ми, в нашия дом, исках да кажа, и на всичкото отгоре се опитва да ни ограби. И го попитах право в очите: „Защо ти е паспортът?“, а той като кресна: „Побъркала си се, за какво ми е някакъв си паспорт, ти нарочно си го мушнала там.“ А аз му казах, че това не е някакъв си паспорт, а паспортът на татко, че този факт коренно променя нещата и че няма да търпя шарлатани в къщата си… Абе казано накратко, от дума на дума се изпокарахме. Ако трябва да бъда честна, скарахме се повече от друг път.
— Само не ми казвай, че си го цапардосала с бейзболната бухалка! — изплаших се аз.
— Те са разбрали и за бухалката, така ли? — сграбчи ме за ръката Рита, изпадайки в крайна степен на вълнение.
— Разбрали са.
— Така си и знаех. А откъде са разбрали за нея?
— Съседката те е видяла, докато е разхождала кучето си. Изскочила си от входа с тояга в ръка — така нарече тя бейзболната бухалка.
— А съседката колко време е разхождала кучето си, преди да ме види?
— Току-що била излязла.
— По дяволите… не ми върви! Маня, трябва да ми помогнеш. За нищо на света не бива да влизам в затвора. Чуваш ли?
— Чувам. — Кимнах с горчивина, прехвърляйки наум дали наистина Рита би могла да фрасне в яда си Сева с бухалката заради паспорта на татко. Ако например беше решила, че паспортът може да му посочи пътя към богатството? — Защо и ти не ми разкажеш какво точно се случи? — полюбопитствах плахо.
— А според теб какво правя в момента? Както вече ти казах, ние се изпокарахме ужасно и аз цапардосах Сева с чайника. С чайника — повтори тя, натъртвайки на думата и наблюдавайки реакцията ми. — Обаче той е от пластмаса и в него нямаше вода, така че беше съвсем лек. Цапардосах го с чайника, защото Сева не искаше да си признае, че е взел паспорта, а пък чайникът ми беше подръка. Той се разкрещя, че ще ме убие, а очите му бяха толкова безумни, че като нищо можеше да го направи. Поне аз не се усъмних, че може да свърши и тази работа, и за всеки случай избягах. Изскочих от апартамента, Сева започна да крещи нещо подире ми, а аз тичах, без да зная накъде, и едва в парка, който се намира до цирка, изведнъж осъзнах, че нямам никаква причина да бягам от собствения си дом. И се върнах обратно. Качих се горе и установих, че външната врата е заключена, а Сева го няма, тоест така си помислих, надникнах в кухнята — там също го нямаше и дори не си бе направил труда да почисти след себе си… след нас. Извиках му, той не отговори и предположих, че е избягал. Реших да изпия едно кафе и какво да видя… Сева лежи зад стойката на бара, а главата му… Господи! — потръпна Рита. — Мозъкът ми се разбърка. Естествено че аз го бях ударила с чайника, но по челото. Пък и изобщо няма начин да убиеш човек с чайник. И в същия момент гледам, че там се търкаля въпросната бухалка. Грабнах я и хукнах навън.
— Защо? — попитах, след като почаках малко и се вслушвах в тишината заедно с Рита.
— Нали ти казах, че всичко в мозъка ми се разбърка! — отчаяно отвърна тя. — Страшно се изплаших, направо се ужасих до смърт. Скочих в колата и се понесох накъдето ми видят очите, а когато малко се поуспокоих, осъзнах, че съм извършила глупост. Сега никой за нищо на света няма да повярва, че не съм го убила аз.