Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
Закрачих решително към стойката на бара, надникнах зад нея и установих, че това вече е прекалено. Нямаше никакво съмнение, че днес бяха минати всякакви граници, тъй като дори при наличието на моя кутсузлук това вече на нищо не приличаше.
Сева лежеше по лице, с протегнати напред ръце, тилът му приличаше на разцепена диня, а кръвта се бе стекла около главата му, сякаш той я бе гмурнал в сироп от френско грозде.
— Майчице! — простенах отчаяно и се стоварих на пода.
Категорично не исках да отварям очи, но ми се наложи, защото Стас крайно нелюбезно ме удряше по бузите, като освен това ми причиняваше болка.
— Маня… Маня, погледни ме — жално викаше той, ала продължаваше да ме шамаросва.
Бях принудена да се свестя.
— Той тук ли е? — попитах, но продължавах да стискам очите си.
— Тук е — отвърна с въздишка Стас.
— Мъртъв ли е?
— Ти никога не си изпитвала към него роднински чувства, нали така?
— Не съм го убила аз — побързах да уверя Стас.
— Разбира се, че не си ти, казах го в смисъл че нямаш кой знае каква причина да скърбиш за него.
— Да не си полудял? — възмутих се. — Човекът е убит.
— Най-важното е да опазиш нервите си. Щом са го убили, значи са го убили, какво можем да направим…
— Доста странно разсъждаваш.
— Тревожа се за душевното ти здраве. Два трупа в продължение на час и половина са твърде много дори за моите нерви, а пък ти си толкова крехка… Не гледай натам, гледай към мен.
— Извика ли милицията?
— Още не съм.
— Защо?
— Защото не знаех какво се е случило.
— А сега знаеш ли? — подразних го.
— Момчето лежи тук доста отдавна, кръвта вече е засъхнала. От което следва, че ти изобщо не можеш да бъдеш заподозряна в убийство и няма нужда да унищожаваме уликите, а можем смело да се обадим в милицията.
С тези думи той набра 02 и започна да обяснява положението на дежурния, а в този момент се разнесе тропот и милицията се появи в нашата кухня като с вълшебна пръчица, предизвиквайки у мен гордост за родните органи на реда. Те пристигнаха за рекордно кратко време, като че ли бяха долетели тук с ракета. Но гордостта ми моментално се смени от други чувства, тъй като един як чичко изкрещя:
— Ръцете на тила, бързо!
Другите двама, които пристигнаха с него, също се разкрещяха, а аз само поклатих глава, понеже вече се досещах какво ни очаква.
— Аз се обадих в милицията — заяви Стас, стискайки добросъвестно ръцете си на тила. — Дежурният ви още е на линията. Направете нещо! — изкрещя той в слушалката. — Тези психари ни заплашват с оръжие, като нищо могат да ни гръмнат.
Нямах представа какво можеше да направи дежурният, както вероятно и самият той нямаше представа за това, ала този вопъл доведе до положителен резултат, защото злобният чичко изтръгна слушалката от ръцете на Стас и гракна в нея:
— Да… — След което страстите се поуспокоиха, на него му казаха нещо, той отвърна нещо, погледна ни, сетне махна с ръка и избоботи: — Добре. — И върна телефона на Стас. — Разказвайте — подкани ни без каквото и да било желание.
И Стас започна изложението си, а аз изпих две чаши вода една подир друга, след което се присъединих към него, в смисъл — към разказа му.
Когато свършихме с изложението на събитията, в апартамента ми се появиха още хора — предимно мъже, които проявяваха изключителна активност. Дойде и една жена, която се надвеси над Сева, каза някакво мъдро изречение и си обра крушите. А ние отново бяхме подложени на разпит. На мен ми се падна младеж на около двадесет и осем години, който беше висок, слаб и ослепително рижав. По лицето му сияеха лунички, а гривата му пораждаше асоциации за пламтящ посреднощ огън.
Разказах му подробно как се прибрах, как намерих незаключената врата, как се обадих на Стас и в какъв вид намерих Сева. За моя изненада, той почти не се заинтересува от мен, а ме разпитваше предимно за Рита. Искаше да знае от колко време са се познавали с убития, разбирали ли са се помежду си, карали ли са се и ако да, кога са се карали, дали са стигали до бой. След двадесетина минути започнах да изпитвам тревога, а след още половин час изпаднах в паника. Защото те не се интересуваха от Рита току-така. А най-трагичното беше, че аз с нищо не можех да й помогна. Дори не можех да излъжа, че двамата със Сева са живели като два гълъба, тъй като от техните крясъци трепереха и стените на съседите.