Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Мъчно ми е за Рита — въздъхнах.
— Не е трябвало да го удря по главата с тояга — отбеляза той, а аз се ядосах:
— Недей да повтаряш тези глупости!
— Добре, няма да ги повтарям — съгласи се с лекота той.
След двадесетина минути Стас отново се появи пред очите ми и ми съобщи, че можем да напуснем апартамента.
— А къде ще идем? — изумих се.
— У нас. Имаш ли къде другаде да идеш?
Този въпрос ми се стори възмутителен и отвърнах:
— Разбира се, че имам. Мога да отида при Света.
— Две жени да седят сами в един апартамент, когато наоколо е пълно с трупове…
— Престани! — Неволно потръпнах.
— Тъй де. Хайде да вървим, докато на тези типове не им е хрумнало нещо друго.
И естествено аз се съгласих.
Ние напуснахме апартамента. Стас бе спрял колата си пред входа, като на това отгоре не си бе направил труда да я заключи, тъй като явно страшно беше бързал да ме спаси. Това обстоятелство най-неочаквано предизвика у мен прилив на топли чувства и аз погледнах на него от друг ъгъл. За миг Стас ми се стори много привлекателен млад мъж, но сетне се сетих, че е женкар и топлите ми чувства се изпариха.
Стас ми помогна да се настаня в колата и изобщо по всевъзможни начини ми демонстрираше своята загриженост, но това не оправи настроението ми. Защото в един и същи ден да намеря два трупа, да се лиша от апартамента си заедно с квартирантката в него, а сега да изгубя и Рита беше… Отново заподсмърчах, а Стас започна да ме утешава.
Щом се озовахме у тях, аз се заврях под горещия душ, изпих един чай с лимон, глътнах пет таблетки валериан и легнах да спя. Стас ме настани в спалнята за гости, с каквато разполагаше в апартамента си, а самият той се разположи в хола до нея и помоли да не се притеснявам да го събудя, ако стане нещо.
Тъй и не разбрах какво има предвид под това, че може да стане нещо, защото заспах направо на мига: когато много ме нервираха, моят организъм имаше свойството да се отдава на сън.
С две думи — заспах благополучно, но не ми се удаде да спя дълго. Събуди ме мобилният ми телефон. Надигнах глава от възглавницата, видях светещия в тъмнината дисплей, сграбчих слушалката и избоботих:
— Да.
— Маня — плахо каза Рита.
Сънливостта ми изчезна като с вълшебна пръчка, седнах в леглото и зашепнах:
— Ти ли си?
— Разбира се, че съм аз. Маня, знаеш ли вече?
— За Сева ли?
— Аха. — Рита издаде някакъв звук, подобен на хлипане, и аз се досетих, че се опитва да потисне риданията си. — Те смятат, че аз съм го убила, нали?
— В милицията ли?
— В милицията. Така ли смятат?
— Според мен точно така смятат — не поех риска да я излъжа аз.
— Така си и знаех! — въздъхна Рита. — Само че аз не съм го убила. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти. Защо ще го убиваш?
— Изобщо няма защо да го убивам. Ако искаш да знаеш, аз дори го обичах — по свой си начин, но го обичах и със сигурност не бих го цапардосала с бейзболната бухалка.
Едва в този момент осъзнах каква тояга бе имала предвид съседката. Ами разбира се, че бе имала предвид бейзболната бухалка. Татко я бе домъкнал вкъщи преди около две години и тя си стоеше в килера. Баща ми се страхуваше да не би да станем жертва на обирджии и предпочиташе да имаме подръка нещо тежко или поне неведнъж ни бе давал такова обяснение.
— Разбира се, че ти не би могла да извършиш това — опитах се да утеша Рита. — А защо изобщо си я извадила от килера?
— Всичко ще ти разкажа, само че ела при мен, защото ме е страх да стоя сама през нощта и просто не зная какво да правя.
— А ти къде си? — зашепнах още по-тихо.
— Нали няма да кажеш на никого къде съм?
— Да не си полудяла?
— На бунището съм.
— О, боже мой! — едва успях да промълвя в отговор.
— Ами къде да отида? Страх ме е от ченгетата. Те са абсолютни откачалки и няма начин да не решат, че аз съм го убила. Ако вляза в затвора, ще умра, имам клаустрофобия, дори когато се къпя, държа вратата на банята отворена. Но не мога да седя и на бунището.
— Не се притеснявай — помолих я, силно развълнувана. — Ей сега ще дойда при теб и ще измислим нещо. Кажи къде се намира това бунище?
— До тухлената фабрика. Има една стена от червени тухли, а в дъното — някакви вагончета, и аз съм се скрила зад тях. Но утре сутринта няма начин да не ме намерят, а не мога да зарежа колата си тук, защото закъде съм без кола!
— Чакай ме там, ще се опитам да дойда до половин час — казах, опитвайки се да си спомня къде се намираше тухлената фабрика. Сетих се, че е на майната си. Естествено това не увеличи оптимизма ми, но, от друга страна, се успокоих, че едва ли случайни минувачи биха съзрели Рита, тъй като там такива просто нямаше.