Потомците на Шанара

Пар им разказа какво му се случи, след като го заловиха Паяците Гноми. Все още осмисляше нещата, така че от време на време се колебаеше докато говореше. Беше убеден, че Паяците Гноми са били изпратени да открият точно него, иначе биха взели и Кол. Призракът ги бе изпратил — онова момиченце. Но откъде е разбрало кой е той и къде да го намери?

— Магията — предположи накрая Морган. — Като че ли всички се интересуват от нея. Този сигурно също я е усетил.

— Чак от Хребета Тофър ли? — Пар колебливо поклати глава.

— А защо не тръгват и след Морган? — изведнъж попита Кол. — Все пак той командва магията на Меча и Лий.

— Не, не! Това не е магия, от която се интересуват — бързо отговори Морган. — Привлича ги магия като тази на Пар, която може да се отдели от тялото.

— Призракът се опита да влезе в мен — каза накрая Пар. — Искаше да се смеси с мен, да стане част от мен. Все казваше „Прегърни ме, прегърни ме“, сякаш беше загубило се дете или нещо такова.

— Най-малко пък изгубено дете — съгласи се Морган.

— Но какви са те? — настоя Пар. Откъде идват и какво искат?

— Нас! — тихо каза Морган.

— Теб! — каза Кол.

Поговориха още малко, като с неудоволствие признаха колко малко знаят за Призраците и техния интерес към магията, след което Кол и Морган станаха. Настояха, че е време Пар отново да си почине. Беше все още болен, слаб и имаше нужда да възвърне силата си.

Рогът на Пъкала, изведнъж си спомни Пар! Колко дни им оставаха до новата луна.

Кол въздъхна:

— Четири дни, ако все още настояваш да отидем.

— Ще бъдем наблизо, ако ти потрябваме. — Морган се усмихна зад него. — Хубаво е да видя, че отново си добре, Пар.

Когато си отидоха, Пар полежа известно време с отворени очи като оставяше мислите да нахлуват в главата му. Шумяха различни въпроси и искаха отговори, които той нямаше. Бе преследван от Варфлийт до Езерото на Дъгата, от Кълхейвън до Каменното сърце. Федерацията, Призраците, същества, за които само беше чувал и други, ад които дори не предполагаше, че съществуват, ходеха по петите му. Беше уморен и объркан. Всичко се въртеше около магията му, а тя все още бе безполезна за него. Чувстваше се безпомощен.

И въпреки присъствието на брат му и техния приятел, чувстваше странна самота.

Последната му мисъл преди да заспи бе, че всъщност още не се е включил в играта.

Спа, без да сънува, но често се събуждаше от притеснения и неудовлетвореност, които пресичаха мозъка му като подгонени плъхове Когато се събуди, беше вече почти утрин Небето леко просветля. Облечен в бяло човек се появи из сенките, тихо спря до леглото, за да пипне челото и китките му и отново изчезна. След това Пар отново заспа, потопен м море от топлина.

Когато отново се събуди, навън валеше. Очите му премигнаха и загледаха сивотата на стаята Чуваше шума на дъждовните капки по прозорците и покрива — монотонно топуркане в тишината. Трудно се повдигна на един лакът. Видя, че в малката камина, която дори не бе забелязал предишната нощ, гори огън. Той създаваше топлина и уют в стаята и го караше да се чувства в безопасност. До леглото му имаше чай и кейк Надигна се, като подпря възглавницата под гърба си, след това се протегна и взе чая и кейка. Беше гладен и бързо ги погълна. След това отпи бавно от чая, които вече бе студен, но при всички положения беше чудесен.