Потомците на Шанара

Пар искаше да каже доста неща, да зададе доста въпроси, но планинецът вече беше излязъл. Няма значение… Най-важното беше, че Кол е добре.

Морган се върна почти веднага с Кол, който за разлика от него, втурна се и направо смачка Пар в прегръдките си от радост, че се е събудил. Пар също го прегърна и тримата се разсмяха, като че ли това бе най-смешната случка в живота им.

— Проклятие, мислехме, че сме те загубили! — Възкликна Кол. Главата му беше увита в бинт, а лицето му бе бледо. — Много беше зле, Пар.

Пар се усмихна и кимна. Достатъчно беше слушал за това. — Ще ми каже ли някой какво се случи? — Очите му се местеха от единия на другия. — Къде сме все пак?

— В Сторлок — обяви Морган и повдигна вежди. — Уокър Бо те донесе тук.

— Уокър?

Морган се усмихна от удоволствие.

— Мислех, че ще се изненадаш да го чуеш. Уокър Бо дойде за теб и пръв се появи на полесражението. — Той въздъхна. — Е, това е дълга приказка, така че мисля да започнем от началото.

Така и направи, като разказа всичко със сериозна помощ от страна на Кол. Двамата се прекъсваха в желанието си да не пропуснат нещо. Пар слушаше с растящ интерес.

Кол изглежда бил ударен от Гном, когато Паяците го нападнаха на полянката в източната част на долината при Каменното сърце. Бил само замаян, но докато се съвземе, Пар и нападателите били изчезнали. Валяло като из ведро, следите веднага се замазвали, а Кол бил прекалено слаб, за да ги преследва. Дотътрил се до колибата при другите и им разказал какво се е случило. Вече било тъмно и все още валяло, но Кол настоявал да отидат и да потърсят брат му. Така и направили, но в продължение на няколко часа не открили нищо в тъмнината. Когато мракът се сгъстил и станало невъзможно да се прави каквото и да било, Стеф настоял да се върнат, да починат и да продължат на сутринта. Тогава Кол срещнал Уокър Бо.

— Тръгнахме на север, като се опитвахме да проверим колкото може повече места, тъй като от приказките знаех, че по времето на Брин и Джеър Омсфорд, домовете на Паяците Гноми са били на Хребета Тофър и най-вероятно бяха дошли от там. Поне се надяваха, защото това бе единственото, за което можехме да се хванем. Съгласихме се, че ако не те открием веднага, ще продължим, докато стигнем Хребета — той поклати глава. — Бяхме отчаяни.

— Така беше — съгласи се Морган.

— Както и да е. Бях стигнал почти до северния край на долината, когато изведнъж попаднах на Уокър и гигантската му котка — голяма е като къща! Той каза, че е усетил нещо. Попита ме какво се е случило. Толкова бях изненадан да го видя, че въобще не го попитах какво прави там и защо е решил да се появи, след като се кри толкова бреме. Просто му казах това, което искаше да знае.

— Знаеш ли какво каза тогава? — прекъсна го Морган, а сивите му очи с нетърпение потърсиха тези на Пар.

— Каза — Кол отново пое положението под контрол: — „Чакайте тук, това не е задача за вас. Аз ще го върна.“ Сякаш бяхме деца, които си играят!