Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията. Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския шекспиров театър.
Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда, пламтящ меч, който изгаря и дръжката си. По-добре да жонглираш със запалени факли в яма с мазут, вместо да си играеш с магията. По-добре да легнеш на пътя на хиляда слона.
Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.
И все пак е вярно, че в мрачните тунели на Библиотеката никой не би могъл да се прикрие зад амулети, осеяни със звездички роби и островърхи шапки. Долу проличаваше кой може и кой не може. А който не може, си получаваше заслуженото.
Откъдето минеше Библиотекарят, зад здраво залостените врати се вдигаше врява. Веднъж или два пъти нещо тежко се блъсна във вратата и едва не изкърти пантите.
Чуваха се най-различни шумове.
Орангутанът спря под дълбок свод пред врата от камък, а не от дърво. Вратата бе нагласена така, че лесно да се отваря отвън, но да издържи на могъщ натиск отвътре.
Поумува още малко, после бръкна в тясна ниша, извади опушено стъкло и маска от желязо и я сложи на главата си. Нахлузи на пръстите си ръкавици от дебела кожа, подсилена със стоманена мрежа. Имаше и факел, увит с насмолени парцали. Библиотекарят го запали от близкото мангалче, в което трепкаше жарава.
В дъното на нишата напипа бронзов ключ.
Взе го и си пое дъх.
Всички Книги на Силата имаха своеобразен нрав. „Октаво“ беше властна и безмилостна. „Гримоар на жестоките забавления“ си правеше смъртоносни шегички. „Радостта от тантрическия секс“ можеше да се намира само в ледена вода. Библиотекарят ги познаваше добре и умееше да се справя с тях.
Но тази тук се различаваше от всички останали. Обикновено до хората стигаха само преписи от десета или двадесета ръка. Приличаха на оригинала, колкото рисунка на взрив наподобява самата експлозия. Това беше книга, попила самото неописуемо, сиво зло на съдържанието си.
Името й бе издялано над свода, за да не го забравят хора и човекоподобни.
Орангутанът пъхна ключа в ключалката и отправи молитва към боговете.
— Ууук! — шепнеше трескаво. — Ууук!
Вратата се отвори.
В тъмнината вътре слабо издрънча верига.
— Тя още диша — промърмори Виктор.
— Защо не й разкопчаеш блузката или каквото там се прави — подсказа му Гаспод. — Просто ми хрумна, няма защо да ме ядеш с поглед. Аз съм куче, не ви знам човешките условности.
— Тя май не е пострадала, но… погледни й ръцете. Що за адски забавления си е измислила?
— Мъчила се е да отвори оная врата — просвети го Гаспод.
— Коя врата?
— Ей там.
Част от склона се бе свлякла. Огромни дялани камъни се подаваха от пясъка. Стърчаха огризки от колони като зъби, изтормозени с флуорирана вода.
Между две от тях се намираше сводест проход, тройно по-висок от Виктор. Бе запречен с двукрила сива врата — или каменна, или от дърво, с годините придобило твърдостта на скала. Едното крило беше открехнато мъничко, но пясъчните навеи не допускаха да се отвори. В пясъка личаха дълбоки бразди. Джинджър се бе опитала да го изгребе с ръце.
— Голяма глупост е да го прави в тази жега — смънка Виктор.
Гледаше вратата и морето, после се взираше питащо в Гаспод.
Пляси се покатери по пясъчния откос и залая възбудено към пролуката.
— Какво ли го прихвана? — мърмореше Виктор, който изведнъж се притесни. — Цялата му козина е настръхнала. Смяташ ли, че и той е обзет от тайнствено животинско предчувствие за голямо зло?
— Смятам, че е кретенче — отвърна Гаспод. — Пляси, млъкни!
Разнесе се квичене. Пляси отскочи от вратата, загуби равновесие в коварно податливия пясък и се търкулна в подножието. Изправи се със скок и пак залая, но не с тона си на тъповато мил вълкодав, а настървено, сякаш виждаше котка на дърво.
Виктор се пресегна и докосна вратата.
Беше необичайно студена въпреки задуха в Света гора и почти се усещаше как вибрира.
Той плъзна пръсти по повърхността й. Напипа грапавини като от древна резба, заличена през хилядолетията.