Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Що ли му трябваше да къса — мърмореше, бъркайки в гърненцето с лепилото. — Там имаше само камънаци.
Виктор и Гаспод стояха сред дюните до линията на прибоя.
— Ей там е била колибата от плавеи — посочи Виктор — и ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш нещо като път към хълма. Но горе има само дървета.
Гаспод обаче се озърташе към залива на Света гора.
— Хъм, кръгъл е…
— И на мен ми се стори необичайно.
— Чух веднъж, че имало един град, ама толкова порочен, че боговете го превърнали в локва разтопено стъкло — вметна незнайно защо кучето. — И единственият, който видял нещастието, се превърнал в стълб от сол.
— Чак дотам ли… Какво ли са вършили онези хора?
— Де да знам. Може би нищо особено. Боговете лесно се ядосват.
— Аз добро момче! Пляси добро момче!
Едрото куче претича като мълния над дюните, истинска комета от златисто оранжева козина. Спря рязко до Гаспод, после заподскача наоколо с бодро скимтене.
— Избягал е и сега иска да играе с мен — съобщи мрачно Гаспод. — Ама че нелепост. Пляси, престори се на мъртъв!
Вълкодавът послушно се претърколи по гръб и вирна лапи във въздуха.
— Видя ли? — изсумтя Гаспод. — Разбира всяка дума, която му казвам.
— Симпатичен си му — предположи Виктор.
— Хъ… Кучетата нищо няма да постигнат, ако си губят времето да обожават хората само защото им дават паничка с месо. И защо ми пробутва тая глупост?
Пляси пусна пръчка пред Гаспод и го зяпна въпросително.
— Иска да я хвърлиш — обясни Виктор.
— И после?
— Той ще изтича да ти я донесе.
— Изобщо не ми го побира главата — подхвана Гаспод, когато Виктор запрати нанякъде пръчката и Пляси се втурна да я догони още преди да е паднала — как е възможно да сме произлезли от вълците? Ами че вълкът обикновено е схватлива гадина, нали? Направо прелива от хитрини. — Загледа се с копнеж към далечните планини. — И някакви си поколения по-късно изведнъж се пръква това недорасло паленце с хладна муцуна, блестящи очи, лъскава козина и интелект на херинга, зашеметена с дървен чук.
— Пръкнал си се и ти — напомни Виктор.
Пляси се върна сред облак песъчинки и пусна мократа пръчка пред него. Виктор пак я метна и вълкодавът се втурна, захласнат от радостно вълнение.
— Е, и туй си е вярно — потвърди Гаспод и закрачи наперено с кривите си крачета. — Аз мога да се грижа за себе си. В тоя свят наоколо куче за кучето е направо човек, лоша работа. Как мислиш, тоя тъпчо може ли да оцелее дори пет минути в Анкх-Морпорк? Само да пристъпи на улиците и от него стават три чифта мъхнати ръкавички заедно с много порции Филе с препържена коричка № 27 в някоя клачианска денонощна гостилница.
Виктор отново хвърли пръчката.
— Я ме просвети кой е бил знаменитият Гаспод, на когото си наречен.
— Никога ли не си чувал за него?
— Никога.
— Ама той е бил прочут надлъж и нашир.
— Поне куче ли е бил?
— То се знае. Било преди много години. Имало един старец в Анкх-Морпорк, който ритнал камбаната, а принадлежал към религия, която повелява мъртвите да се погребват. Тъй и сторили, но човечецът пък имал старо куче…
— … на име Гаспод, нали?
— Ъхъ. Било му единственото другарче. След като заровили мъртвеца, кучето легнало на гроба и не спряло да вие две седмици. Накрая и то умряло.
Виктор поумува, преди да метне пръчката, и подхвърли:
— Тъжна история.
Пляси хукна към рядката горичка от разкривени дръвчета на склона.
— Ъхъ. Всички разправят, че доказвала безкористната и неугасима обич на кучето към неговия господар.
Гаспод плюеше думите, сякаш са мокра пепел.
— А ти не вярваш, така ли?
— Ами не. Вярвам обаче, че всяко скапано куче ще лежи и ще вие, ако си му затиснал опашката с надгробната плоча.
Оглуши ги свиреп лай.
— Не се стряскай — промърмори Гаспод. — Може да е открил някоя много заплашителна скала или нещо подобно.
Пляси бе открил Джинджър.
Орангутанът препускаше решително, подпирайки се на юмруци, през лабиринта от проходи в Библиотеката на Невидимия университет. Скоро се спусна по стъпалата към подземните зандани с максимално строг режим.
Тъй като всички книги в Библиотеката бяха магически, смятаха ги за по-опасни от обикновените. Повечето бяха приковани към лавиците, за да не се размотават и да не правят бели.
Но в долните етажи…
… където съхраняваха дивите и непокорни томове, най-често се налагаше да им отделят самостоятелни рафтове, понякога и килии. Книги — канибали, които озовяха ли се в близост до по-немощните си посестрими, на другата сутрин щяха да бъдат намерени далеч по-дебели и самодоволни сред димящите пепелища. Книги, на които само страниците със съдържанието стигаха, за да се превърне неподготвеният ум в миш-маш. Не просто книги за магия, а магически книги.