Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Според легендите който прочете дори няколко реда от оригинала, ще умре луд.
В това няма съмнение.
В легендите се твърди и че в книгата има илюстрации, от които мозъкът дори на най-несломимия човек ще изтече през ушите.
Вероятно и това е истина.
Знае се и че само от разгръщането на „Некротеликомникон“ плътта се отдръпва от пръстите и пропълзява към лакътя да се скрие.
Никой не знае дали е вярно, но звучи ужасяващо правдоподобно, затова няма желаещи да провеждат такива експерименти със себе си.
Всъщност легендите за тази книга изобилстват, но в тях не е казана нито дума за орангутани, способни да разкъсат страховития том на дребни парченца и да ги сдъвчат. Библиотекарят не бе преживял досега нищо по-лошо от лека мигрена и мимолетен сърбеж, но не виждаше защо е нужно да рискува. Нагласи опушеното стъкло пред очите си и плъзна черен груб пръст по Указателя. Думите се наежваха при преминаването му и се мъчеха да го захапят.
Понякога орангутанът вдигаше късчето филмова лента към пламъка на факела.
Вятърът и пясъкът бяха загладили скалите, но личеше, че по тях са вдълбани фигури. Библиотекарят ги бе виждал и преди.
Откри търсената препратка и след кратка борба, по време на която заплаши „Некротеликомникон“ с факела, накара книгата да обърне тази страница.
Взря се по-отблизо.
Добрият стар Ахмед С честия главобол…
… и се говори, че във възвишението открили Порта, водеща отвъд Света, а людете от града гледали там Онова, що се Вижда, но не съзрели Ужаса, що чака между Вселените…
Пръстът на Библиотекаря прескочи на следващия абзац.
… защото Другите намерили Портата на Света гора и връхлетели Света, та само за една нощ започнали всякакви Безумия, развихрил се Хаос и Градът потънал в Морето сред рибите и раците, а малцината избягали се спасили…
Орангутанът присви устни и погледна редовете по-надолу.
… златен Воин, що отблъснал изчадията и спасил Света, а после рекъл: „Тук е Портата и тук ще бъда аз, понеже аз съм роденият от Света гора, за да пазя от Дивата идея.“ И те го питали: „Що да сторим, че да заличим Портата во веки веков?“, а той отвърнал: „Това не е по силите ви, защото тя не е вещ, но аз ще пазя вместо вас.“ Людете обаче се усъмнили, защото знаели как парен каша духа. Уплашили се, че са прескочили от трън на глог и затова му рекли: „Какво ще ни поискаш, за да браниш Портата?“ А Воинът се извисил колкото старо дърво и отвърнал: „От вас искам само да помните, за да не потъна в сън. И всеки ден по три пъти да споменавате Света гора. Иначе всите Градове на Света ще се люшнат и сринат, пред очите ви пламъци ще погълнат дори най-великите сред тях.“ И с тези слова Златният мъж понесъл златния си меч, влязъл във възвишението и застанал завинаги пред Портата.
Тогаз людете си рекли: „Брей, че смешно, толкова прилича на чичо ми Осбърт…
Библиотекарят обърна на следващата страница.
… Но и сред людете, и сред зверовете имало такива, що били докоснати от магията на Света гора. Тъй тя се предава от поколение на поколение като древно проклятие до деня, когато жреците загърбят Спомена и златният Воин потъне в сън. Тогаз Светът да чака беди…“
Орангутанът позволи на книгата да се затвори шумно.
Легендата се разказваше къде ли не. Бе прочел почти цялата история и в по-малко опасни съчинения от това. Всеки можеше да чуе различни версии в градовете из равнината Сто. Някога, в зората на историята, имало град, по-голям от Анкх-Морпорк (ако това не беше немислимо). И жителите му извършили нещо, някакво неописуемо злодеяние не само срещу хората или боговете, но и срещу самата същина на Вселената. Толкова ужасно, че една бурна нощ градът потънал в морето. Малцина оцелели, за да разнесат сред варварските народи из другите краища на Диска творенията и уменията си, например лихварството и конците за бродерия.
Никой не приемаше сериозно подобни предания. Обичайни митове от рода на „Не го прави повече, че ще ослепееш“, които цивилизованите хора често внушават на потомците си. В края на краищата и Анкх-Морпорк се смяташе за невероятно покварен град, но засега избягваше каквото и да било свръхестествено възмездие… Е, можеше да се допусне, че възмездието вече е сполетяло града, обаче обитателите му просто не са забелязали.
В легендите безименният древен град неизменно беше далечен и в пространството, и във времето.
Никой не знаеше къде е бил разположен и дали изобщо е съществувал.
Библиотекарят се взря сърдито в символите.
Познаваше ги добре. Бяха издълбани по всички развалини в Света гора.