Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
В единия край на сбутаната стаичка имаше голямо огледало с две полуизгорели свещи отпред.
Виктор грижливо настани Джинджър на тясното легло и се огледа напрегнато. Неговите шесто, седмо и осмо чувство пищяха от уплаха. Бе попаднал в средоточие на магия.
— Нещо като храм… — промълви той. — Направила е храм на самата себе си.
— Тръпки ме побиват — призна си Гаспод.
Виктор разглеждаше. Макар че се бе спасявал успешно от островърхата шапка и жезъла, имаше изострени инстинкти на магьосник. Внезапно въображението му поднесе картинка — потъналия град на дъното, в който октоподите се прокрадваха през изтърбушените врати, а раците дебнеха по улиците.
— На Провидението хич не му допада, ако хората заемат повече място, отколкото им се полага. Всеизвестно е.
„Тя каза, че ще бъде най-знаменитата в света…“
Виктор врътна глава.
— Не, тя просто си харесва плакатите. Най-обикновена суетност.
И в собствените му уши не прозвуча убедително. Стайчето направо звънеше от…
… от какво ли? За пръв път изпитваше това чувство. Нещо докосваше изкусително сетивата му. Не точно магия. Поне не от вида, с който бе свикнал. Нещо познато, но и различно, досущ като захар, сравнена със солта — и двете са на ситни зрънца и бели, но вкусът…
В амбицията нямаше нищо магическо. Да, съдържаше мощ, но чак магия… Нали?
Магията е леснодостъпна. Целият бароково величав градеж на организираното магьосничество е издигнат с единствената цел да бъде скрита тази тайна. Всеки, стига да има по-ясен ум и повечко упоритост, може да прави магии. Затова магьосниците обгръщат призванието си в ритуали и нелепи изисквания като носенето на островърхи шапки.
Трудното е да правиш магии и да ти се размине безнаказано.
Защото човешката раса е като житно поле и магията помага на занимаващите се с нея да изкласят по-нависоко. А това привлича вниманието на боговете (Виктор се поколеба дори в мислите си) и… на разни Твари, които не принадлежат към този свят. Който се набърка в магията, без да знае какво прави, обикновено свършва във вид на нещо лепкаво, разплескано из цялата стая.
Виктор пак си спомни Джинджър онази вечер на брега. „Ще бъда най-знаменитата в света…“ Дали не беше нещо ново? Не жажда за злато или власт, или земя, или всичко друго, станало нормална част от човешкия живот. Просто желание да бъдеш самия себе си, но колкото се може по-голям. Не стремеж към нещо, а копнеж да бъдеш.
Виктор поклати глава. Бе попаднал в бедна стаичка, в неугледна постройка насред градче, не по-действително от… от дебелината на филмова лента. Тук такива мисли бяха неуместни.
Важно беше да помни, че Света гора не съществува истински.
Пак се зазяпа в плакатите.
„Имаш един шанс в живота — бе изсъскала тя. — Отредени са ти към седемдесет години, но с малко късмет ти се пада един-единствен шанс. Помисли за всички надарени скиори, които са се родили в пустинята. Помисли за всички гениални ковачи, живели столетия преди някой да изобрети конските подкови. Прахосаните дарби. Погубените шансове.“
„Какъв късметлия съм — кисело се заяде Виктор, — че живея в такова време…“
Джинджър се обърна на другата страна. Вече дишаше равномерно.
— Хайде да се махаме! — настоя Гаспод. — Не е редно да си сам в стаята на дама.
— Че аз не съм сам — възрази Виктор. — И тя е тук.
— За същото ти говоря.
— Бау — добави предано Пляси.
— Слушай — подхвана Виктор, когато изтича надолу по стълбата след кучетата, — усещам нещо нередно тук. Но не знам какво става. Какво ли се е опитвала да направи на хълма?
— Може пък да се е съюзила със силите на ужаса — изтърси Гаспод.
— Древният град, възвишението, старата книга… — мърмореше Виктор, без да го слуша. — Всичко ще има смисъл, ако знам какво ги свързва.
Излезе сред светлините и шума в ранната вечер на Света гора.
— Утре ще отидем там посред бял ден и ще разнищим всичко веднъж завинаги — сподели намеренията си.
— Няма — спря го Гаспод. — Щото утре отпрашваме към Анкх-Морпорк. Забрави ли?
— Хъм? Отиваме двамата с Джинджър. За теб не знам.
— Идва и Пляси, значи аз…
— Пляси добро момче!
— Да, добре. Чух дресьорите какво си приказват. Значи и аз съм длъжен да тръгна с него, за да не стане някоя беля, сещаш се.
Виктор се прозя.
— Е, аз си лягам. Май ще потеглим рано.
Гаспод оглеждаше невинно улицата. Някъде се отвори врата и бликна пиянски кикот.
— Чудех се дали с Пляси да не се разтъпчем малко, да го поразведа наоколо…