Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Гаспод беше същински символ на кривокрако униние.
— Не знам. Какво казва?
— „Аз Пляси. Аз добро момче.“ Това е. Да ти се догади, а?
— Да, но ти можеш ли да прескочиш двуметрова ограда?
— Това ли е умният начин? — заяде се Гаспод. — Аз се промушвам през първата дупка, която видя… Я, сега пък какво измислиха?
— Според мен му поднасят яденето.
— Туй ли наричат ядене?!
Виктор наблюдаваше как Гаспод отиде при паницата и огледа съдържанието й. Пляси го изтърпя неприветливо. Гаспод заджафка тихичко. Пляси изскимтя. Гаспод излая.
Дълго си разменяха кучешки реплики.
Накрая Гаспод се върна при Виктор и седна до краката му.
— Стой и гледай.
Пляси захапа ръба на паницата и я изсипа на земята.
— Голяма гнусотия му бяха дали — сподели Гаспод. — Само карантии. Дори аз не бих поднесъл такъв бълвоч на едно куче.
— Значи го накара сам да си изхвърли храната?! — втрещи се Виктор.
— Много послушно паленце — самодоволно потвърди Гаспод.
— Ама защо гаднееш толкова?!
— Няма такова нещо. Дадох му и няколко полезни съвета.
Пляси се разлая господарски към хората, събрали се около него. Виктор чуваше недоволния им разговор.
— Който пес не си яде вечерята — избоботи Детритус, — ще гладува.
— Я остави тия тъпотии. Господин Диблър разправя, че кучето струвало повече от всички нас, взети накуп.
— Може би не е свикнало с такава храна. Гледай го какво е тежкарче. Пък и му дадохме голям боклук, признавам.
— Туй си беше кучешка храна! Дават я на кучетата, затуй й викат „кучешка“!
— Да, ама дали се дава и на куче — чудо? Тях с к’во ги хранят?
— Ако туй куче се спихне, господин Диблър ще му позволи да си похапне от тебе, да знаеш.
— Добре, де, добре. Детритус, иди пак при Боргъл и виж какво имат там. Но да не е от помията, с която хранят клиентите си.
— Че аз нали донесох тъкмо от помията за клиентите?
— Затова те предупредих да внимаваш.
След пет минути Детритус се домъкна с пет килограма сурова плешка. Едва натика месото в паницата на кучето. Дресьорите впиха погледи в Пляси.
Едрият вълкодав се озърна към Гаспод, който кимна едва забележимо.
Пляси настъпи с лапа единия край на парчето, стисна другия със зъби и откъсна огромна мръвка. Прекоси двора и почтително остави месото пред Гаспод, който изгледа подаръка придирчиво.
— Хъ, знам ли… Виктор, десет процента ли са според теб?
— Значи ти му издейства вечерята?
Гаспод отвърна неясно, зает с дъвчене и гълтане.
— Десет процента са съвсем справедлив дял, особено в тези обстоятелства.
— Знаеш ли, ти наистина си кучи син — отбеляза Виктор.
— И се гордея с туй. — Гаспод преглътна последната хапка. — Сега какво да правим?
— Аз уж не бива да стоя до късно. Ще потеглим към Анкх-Морпорк по зазоряване.
— Някакъв напредък с книгата?
— Никакъв.
— Дай и аз да погледна.
— А можеш ли да четеш?
— Де да знам. Не съм опитвал.
Виктор се озърна. Никой не им обръщаше внимание. Както винаги. Щом ръчките престанеха да се въртят, на никого не му пукаше за изпълнителите, сякаш временно ставаха невидими.
Седна на струпани греди, отвори книгата на първите страници и ги обърна към критичния взор на Гаспод.
След малко кучето отбеляза:
— Пълно е с някакви знаци.
— Нарича се писменост — въздъхна човекът.
Гаспод примижа.
— Ха, всичките тия малки картинки ли?
— Такава е била ранната писменост. Хората са рисували, за да представят идеите си.
— Значи… ако някоя картинка се среща често, сигурно е важна идея, нали?
— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Например тоя мъртвец.
Виктор се учуди.
— Кой мъртвец? Онзи на брега ли?
— Не. Мъртвецът на страниците. Не го ли виждаш? Навсякъде го има.
— Къде? Няма никакви мъртъвци.
Гаспод изсумтя.
— Гледай, бе, страницата е пълна с него. Досущ като на разни там гробници в старите храмове. Не се ли сещаш? Дялкат нещо като статуя на покойника как уж е легнал върху гробницата и стиска дръжката на меча си. Така правят с благородниците, като пукясат.
— Брей, вярно! Наистина изглежда доста… умрял…
— Може да са написали какъв страхотен пич е бил приживе — с тон на познавач сподели догадката си Гаспод. — Знаеш какво пишат — „Изтреби хиляди“ и тъй нататък. Нищо чудно да е оставил купища пари на жреците, за да четат молитви, да палят свещи, да колят кози на олтара и каквото още се полага. Някога мнозина са го правили. И ти си наясно — разни типове, дето се въргаляли с леки жени, пиели до забрава и нехаели за нищо цял живот. Ама щом Мрачният жътвар почнел да точи косата си за тях, изведнъж ставали най-праведните и подкупвали жреците да им изперат набързо душичките и да убеждават боговете колко свестен е клиентът.