Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Гаспод… — отрони сдържано Виктор.
— Казвай.
— Нали си бил нещо като цирково куче? Откъде си научил всичко това?
— Аз не съм ти само хубава муцунка.
— Ти дори не си хубава муцунка.
Дребното куче тръсна глава.
— Откакто се помня, си имам очи и уши. Ще се смаеш, ако научиш какво може да види и да чуе едно куче. Да, де, доскоро не знаех какво означава всичко. Но сега знам.
Виктор се взря в страниците. Наистина често се срещаше една фигура, която с леко примижаване се превръщаше в рицар, отпуснал длани върху дръжката на изправения си меч.
— Може и да не означава определен човек — възрази накрая. — Пиктографското писмо не е толкова просто. Всичко зависи от контекста. — Порови в паметта си за някоя прочетена книга. — Например в езика на Ахатовата империя символите „жена“ и „роб“ един до друг означават „съпруга“.
Не можеше да откъсне поглед от книгата. Мъртвецът (или спящият, или стоящият мъж, хванал дръжката на меча си — фигурата беше толкова стилизирана, че не можеше да познае какво представлява) май наистина се появяваше най-често до друг знак. Виктор плъзна показалец по редовете.
— Виж, може би тази рисунка е само част от думата. Ето, винаги е вдясно от другия знак, който малко прилича на… на някаква порта. Значи е вероятно да означава… „мъжът при портата“, да речем.
Пак завъртя книгата към кучето.
— Може да е някой древен владетел — предположи Гаспод. — Или нещо като „мъжът с меча е в затвора“. А защо да не е „внимавай, има мъж с меч зад вратата“? Дявол знае какво е всъщност.
Виктор се вглеждаше напрегнато в страниците.
— Чудна работа, но не ми се струва мъртъв. Просто… не е жив. Дали не очаква да го съживят? Чакащ мъж с меч?
Мъничкото изображение на мъж нямаше почти никакви отличителни белези и все пак му изглеждаше някак познато.
— Знаеш ли, напомня ми за моя чичо Озрик…
Трактрактрак… Трак.
Ролката с филма замря. Последваха гръмовни аплодисменти, затропаха крака към изхода и подът остана осеян със смачкани кесии от пукана царевица.
А на първия ред в „Одиум“ Библиотекарят още се взираше в празния екран. За четвърти път този следобед гледа „Сянката на пустинята“, защото у един сто и петдесет килограмов орангутан има нещо, което не те поощрява да го гониш от залата между прожекциите. Около краката му се трупаха черупки от фъстъци и усукани хартиени кесии.
Библиотекарят се влюби в подвижните образи. Будеха нещо в душата му. Започна да пише разказ, който според него можеше да се превърне в чудесен филм.19 Покажеше ли го на някого, веднага го уверяваха, че е превъзходен, често дори преди да го бяха прочели.
Но този филм го тревожеше. Изгледа го четири пъти и не можа да се отърве от безпокойството.
Надигна се от трите седалки, които бе заел, изприпка по пътеката и влезе в стаичката, където Безам пренавиваше лентата.
Човекът се обърна.
— Я да се мах… — Мигновено изобрази насилена усмивка. — Здравейте, господине. Хубав филм, нали? Ще го пуснем пак съвсем скоро и… Какво сте намислил, по дяволите?! Не може така!
Библиотекарят смъкна огромната ролка от прожекционната кутия и започна да издърпва лентата със загрубелите си пръсти, вдигайки я към светлината. Безам се помъчи да си вземе филма, но го възпря длан, която неумолимо го накара да седне на пода, а намотките на лентата се виеха отгоре му.
Собственикът на залата гледаше смразен как едрото човекоподобно изсумтя, стисна част от лентата и с две захапвания съкрати филма. После Библиотекарят вдигна Безам от пода, изтупа прахоляка от дрехите му, погали го по главата, натика омотания филм в ръцете му и се изсули бързо, понесъл няколко кадъра в едната си ръка.
Безам се блещеше безпомощно след него.
— Няма да те пусна повече в залата си! — изкрещя, като изчака маймунякът да се отдалечи.
После се загледа в скъсаните краища.
Случваше се неведнъж и по време на показ. Безам бе прекарал немалко трескави минути в лепене, докато зрителите весело тропаха с крака и жизнерадостно замеряха екрана с фъстъци, ножове и двуостри брадви.
Пусна размотаната лента на пода и посегна към ножицата и лепилото. Скоро установи, че Библиотекарят поне не е отнесъл някоя интересна част. Безам не би се учудил, ако маймунякът си бе присвоил кадрите, в които момичето пъчеше не особено добре покрития си бюст, или пък някоя от бойните сцени. Оказа се, че е предпочел момент, когато Синовете на пустинята се спускат един по един в галоп от планинската си твърдина на абсолютно еднакви камили.
19
В историята се разказваше за малко човекоподобно, изоставено в големия град, което пораства и научава езика на хората.