Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Такава врата… — обади се Гаспод зад гърба му — … такава врата, ако питаш мен… Такава врата… вещае…
— Ъ? И какво вещае?
— Няма нужда да вещае нещо — възрази Гаспод. — Достатъчно зле е, че просто вещае.
— Зад нея сигурно е имало нещо важно. Всичко тук прилича на храм. Защо Джинджър толкова се е мъчила да отвори вратата?
— Свлачище открива загадъчна порта… — Гаспод поклати глава. — Вещае си и още как! Я да се махнем по-надалечко и там да помислим какво ще правим.
Джинджър изстена. Виктор приклекна до нея.
— Какво ли каза?
— Де да знам!
— Приличаше на „Искам да съм шаман…“, нали?
— Щуротии. Слънчасала е, не вярвам да е от друго — реши Гаспод.
— Може и да си прав. Челото й наистина е твърде горещо. — Виктор вдигна Джинджър от пясъка и леко се олюля. — Хайде, да я отнесем в градчето. Скоро ще се свечери.
Загледа се в недораслите дръвчета. Портата се намираше в падинка и може би се събираше достатъчно роса сутрин, защото тук растенията не бяха чак толкова пресъхнали.
— Това място ми е някак познато — подхвърли той на Гаспод. — Тук снимахме първия си филм и се запознах с нея.
— Много романтично — отвърна Гаспод, който бързаше напред с Пляси. — Ако през портата изскочи някаква ужасия, ще си я наричате Нашето мило чудовище.
— Ей, чакай!
— Ти побързай.
— Но защо й е хрумнало, че иска да бъде шаман?
— Не питаш когото трябва…
Щом се махнаха, тишината пак притисна падинката.
Малко по-късно слънцето залезе. Полегатите му лъчи осветиха вратата и откроиха релефно почти изтритите резки. С малко помощ от въображението биха образували фигурата на изправен мъж.
Подпираше се на меч.
С недоловимо шумолене песъчинка след песъчинка се търкулваха по-надалеч от портата. Към полунощ вратата се бе открехнала с още някой и друг милиметър.
Света гора сънуваше.
Сънуваше как се пробужда.
Руби угаси огньовете под грамадните тигели, обърна скамейките върху масите и се приготви да заключи „Синият варовик“. Но преди да духне последния фенер, се застоя пред огледалото.
Той щеше да я чака отвън. Както всяка нощ. Беше тук вечерта и се хилеше сам на себе си. Нещо бе намислил.
Руби се допита до няколко момичета, заети в снимането на филми, и добави към тоалетите си широкопола шапка с малко ууграа, май се наричаха черешки. Увериха я, че впечатлението е зашеметяващо.
За съжаление трябваше да признае, че е тантуреста дори за тролка. От милиони години жените в тролската раса изпитваха естествено влечение към тролове с телосложение на монолит, увенчан с ябълка. И в момента тези инстинкти у Руби изстрелваха посланията си по гръбнака й. Лукаво настояваха, че дългите зъби и кривите крака на чакащия отвън са всичко, което едно момиче би могло да търси у избраника си.
Разбира се, тролове като Скалата и Мори бяха по-съвременни, знаеха как да държат ножа и вилицата, затова пък у Детритус нещо вдъхваше спокойствие и увереност. Може би пъргавината, с която юмруците му докосваха земята на всяка крачка. Отгоре на всичко Руби не се съмняваше, че е по-проницателна от него. Простодушието на Детритус беше много чаровно. Ето ги пак хитрините на инстинктите — прекомерният ум не беше сред достойнствата, подпомагащи оцеляването при троловете.
Тя съзнаваше, че каквото и да добави към тоалетите си, скоро ще навърши 140 години, пък и бе надхвърлила с около двеста килограма теглото, което в момента се смяташе за нормално.
Ех, само ако той можеше да задържи малко мисли в главата си…
Или поне една мисъл…
За миг се почуди дали има смисъл да опита и с този „грим“, за който толкова говореха другите момичета.
Въздъхна, угаси фенера, отвори вратата и се оплете в безброй корени.
Гигантско дърво заемаше цялата уличка. Детритус го бе довлякъл от много километри. Няколкото оцелели клона проникваха в околните прозорци или се поклащаха безнадеждно от вятъра.
А самият Детритус се кипреше върху дънера, устата му цепната от усмивка като срязан пъпеш, ръцете разперени за прегръдка.
— Та-да-да-а! — изпя той победоносно.
Въздишка разтърси цялото тяло на Руби. Не е лесно да търсиш романтика, ако си тролка.
Библиотекарят насили страницата да се отвори и я окова с веригата. Книгата се опита да го ухапе.
Такава беше заради изпълнилите я слова — зла и коварна.
Съдържаше забранено знание.
Всъщност не точно забранено. Никому не бе минало през ума да го забранява. Защото би трябвало да знае какво е написано, а това също беше забранено. Но в тези страници несъмнено имаше информация, която щом научиш, иска ти се да не я знаеш.20
20
„Некротеликомникон“ бе съчинен от клачиански некромант, по-известен като Ахмед Безумеца, макар самият той да предпочитал прозвището Ахмед С честия главобол. Говори се, че сътворил книгата един ден, след като прекалил със странно гъстото клачианско кафе. От него човек не просто изтрезнява, а се изстрелва чак от другата страна на трезвостта. Затова вижда ясно истинската Вселена, а не розовите облачета на сгряващите душата заблуди, с които се обгръща разумният живот, за да не откачи веднъж завинаги. Не са известни много факти за живота му преди това събитие, защото страницата „За автора“ се самозапалила скоро след смъртта на Ахмед. Все пак има допълнение „Други книги от същия автор“, в което е посочено, че Ахмед С честия главобол е написал „Смешни истории за котки“. Може би това обяснява всичко останало.