Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Библиотекарят се взря сърдито в символите.
Познаваше ги добре. Бяха издълбани по всички развалини в Света гора.
Прежурял стоеше на хълма и рееше поглед към морето от слонове. Тук-там между прашните сиви туловища подскачаше каруца с припаси като лодка без кормило. Ивица от саваната, широка поне два километра, се превръщаше в подгизнала черна пътека, лишена от трева… Но миризмата подсказваше, че след първите дъждове тук ще избуи най-пищната зеленина на целия Диск.
Прежурял попи очите си с края на робата.
Триста шестдесет и три! Кой би могъл да го предвиди?
Въздухът сякаш добиваше твърдост от раздразненото тръбене на тези триста шестдесет и три слона. А следотърсачите и ловците се промъкваха все по-напред, за да добавят нови животни към стадото. Щеше да има още много слонове, ако можеше да се вярва на М’Бум. Н’дялан нямаше намерение да спори с момчето.
Чудна работа! От години го възприемаше като подвижна зъбата усмивка. Полезно момче с лопата и метла в ръцете, но не и човек с размах.
Изведнъж някой някъде пожела да разполага с хиляда слона, момчето вирна глава, очите му заблестяха и… вече личеше, че зад тази усмивка се е крил умел събирач на хилядоглаво слонско стадо, готов за предизвикателството. Странно наистина. Познаваш някого от малък, но не подозираш, че боговете са го пратили, за да премести хиляда слона от единия до другия край на този свят.
Прежурял нямаше синове. Вече бе намислил да остави всичко на своя помощник. А всичко, което имаше в момента, се състоеше от триста шестдесет и три слона и — ха-ха! — дългове с мамутски размери, но важно беше желанието, нали?
М’Бум изприпка нагоре по пътеката към него, стиснал под мишница подложката със защипаните графици.
— Всичко е готово, шефе. Щом кажеш, потегляме.
Прежурял изопна рамене. Огледа гъмжащата равнина, далечните баобаби, алените планини. О, да, планините. Неведнъж ги споменаваше пред момчето, а то отвръщаше: „Шефе, ще минем по моста, когато стигнем до него.“ Н’дялан обикновено изтъкваше, че още няма нито един мост, но неговият помощник се взираше право в очите му и натъртваше: „Първо ще го построим, после ще минем по него.“
А далеч зад планините бяха Кръглото море, градът Анкх-Морпорк и онова място Света гора. Незнайни земи със странни имена.
Вятърът повя над саваната, носейки дори тук нечут шепот.
Прежурял вдигна тоягата си.
— Имаме да изминем още две хиляди километра до Анкх-Морпорк. Имаме и триста шестдесет и три слона, петдесет каруци с припаси, мусонните бури ще започнат скоро и остава да си сложим… едни такива неща като стъкла, но тъмни… тъмни стъкла пред очите…
Млъкна смутен. Веждите му се събраха, сякаш сам не разбираше какво говори.
Във въздуха може би се забелязваше блещукане.
М’Бум зяпаше шефа си.
Н’дялан вдигна рамене.
— Да тръгваме.
Момчето сви длани пред устата си. Цяла нощ бе обмисляло как ще подреди колоната.
— Синият отряд, воден от чичо Н’грух… напред! Жълтият отряд, воден от лелчето Гугул… напред! Зеленият отряд, воден от втория братовчед Кцк!… напред!
Час по-късно саваната около хълмчето опустя, ако не броим милиард мушици и един торен бръмбар, който не можеше да повярва на късмета си.
Нещо тупна в червения прахоляк и образува миниатюрно кратерче.
И отново. И отново.
Мълния разцепи ствола на един баобаб наблизо.
Започваше дъждовният сезон.
Гърбът вече го болеше. Пренасянето на млади жени на безопасно място изглеждаше чудесна идея на хартия, но проявяваше големите си недостатъци още след първите стотина метра.
— Случайно да знаеш къде живее? — измънка с усилие. — Наблизо ли е?
— Нямам представа — не го успокои Гаспод.
— Тя спомена веднъж, че квартирата й била над магазинче за дрехи.
— Аха, в уличката до гостилницата на Боргъл…
Двете кучета хукнаха по оплетените улички в градчето, накрая се качиха по паянтова външна стълба. Може и да бяха надушили стаята на Джинджър. Точно сега Виктор не би искал да оспорва загадъчния усет на животните.
Изкатери се по стъпалата колкото се може по-тихо. Бе се наслушал на разкази за ужасния паразит, наречен Свръхподозрителна хазяйка, а бездруго си имаше предостатъчно проблеми.
Бутна вратата с краката на Джинджър.
Неугледно стайче, обзаведено с жалки избелели мебели, каквито виждате в квартирите под наем из цялата мултивселена. Поне в такъв вид бе в началото.
Вече го запълваше Джинджър. От край до край.
Тя бе запазила всеки плакат. Дори от първите си филми, в които името й присъстваше с най-дребен шрифт срещу ролята на Едно момиче. Всички бяха закрепени с кабари на стените. Лицето на Джинджър — и неговото — го гледаха отвсякъде.