Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
— Това е чудесно! Сега вече мога да се върна в гилдията. Благодаря ви за добрите вести.
Яжара вдигна ръка.
— Един момент, заместнико. Нуждаем се от помощта ти.
— Сигурно, но това може да почака ден-два. Имам много работа. Трябва да се върна и да проверя какви ги е надробил Йорат. Ще ми е нужно известно време, докато изправя гилдията отново на крака.
— За съжаление се нуждаем от помощта ти веднага — рече Джеймс. — Принцът има нужда от услугите на вашата гилдия. Като се има предвид, че ако не бяхме ние, досега Нощните ястреби да са те открили, може да се каже, че ни го дължиш.
— Не съм ви молил за помощ, нали? Трябва да се върна в гилдията! Когато му дойде времето, ще си платя дълга!
— Кендарик! — рязко каза Морейн.
— Да, Морейн? — попита той овчедушно.
— Проявяваш неблагодарност към хора, които са ти спасили живота.
— Но, скъпа, работата…
— Работата може да почака. — Тя се обърна към Джеймс. — Разбира се, че ще ви помогне, скуайър. Той е добър човек, но в момента е малко объркан.
— Морейн, моля те!
— Съжалявам, скъпи, но това е положението.
— Е, добре. — Кендарик сведе глава.
— Все пак го дръжте под око — посъветва ги шепнешком Морейн. — Понякога има склонност да се надценява.
— О, разчитай на нас — отвърна с усмивка Яжара.
— Благодаря ви, задето му възвърнахте честното име.
Яжара и Джеймс излязоха, за да оставят за малко Морейн и Кендарик насаме. Когато заместникът се появи, Яжара му каза:
— Трябва да се поздравиш за избора на възлюбената си.
— Зная, че съм късметлия — отвърна Кендарик. — Като си помисля само какъв негодник бях, преди да срещна Морейн. Тя спаси не само живота, но и душата ми.
Джеймс погледна към обсипаното със звезди небе.
— До зазоряване остават само три часа. Ще ни стигне, колкото да се върнем в двореца, да докладваме на принца и да тръгнем за срещата с брат Солон. Умееш ли да яздиш? — обърна се той към Кендарик.
— Доста зле.
— Докато стигнем, закъдето сме се запътили — засмя се Джеймс, — ще станеш истински майстор.
Глава 9
Диверсия
Уилям чакаше търпеливо.
Конят му тропна неспокойно с копито и тихичко изпръхтя. Уилям притисна хълбоците му с бедра и дръпна лекичко юздите.
Денят беше студен и от устата му излизаха облаци пара. Патрулът бе спрял на една малка полянка насред гората. Мъжете зад него мълчаха или си разменяха по някоя дума шепнешком. Знаеха, че врагът е наблизо.
С наближаване на вечерта мракът започна да се сгъстява. Предчувствайки близостта на битката, мъжете се споглеждаха изнервени. Сабите бяха извадени наполовина от ножниците, колчаните със стрели — преместени така, че да са подръка. Всички се озъртаха зорко.
И тогава на пътеката се появиха две фигури — изникнаха едновременно от мрака. Уилям пръв видя, че това са Марик и Джексън, и въздъхна облекчено. Ако противникът беше наблизо, двамата едва ли щяха да яздят така спокойно.
Без да изчака доклада им, той се обърна и подвикна на войниците:
— Ще се разположим на лагер тук.
Сержантът Хартаг, който командваше патрула, стар ветеран, кимна и отвърна:
— Но преди това ще разположа постовете, лейтенант.
Докато сержантът подбираше хората си, двамата Следотърсачи скочиха от седлата и застанаха пред Уилям.
— Изгубихме ги — докладва Марик.
— Какво?!
Джексън, вторият Следотърсач, разтърси оредялата си сива коса и кимна.
— Свиха неочаквано към скалите и там им изгубихме следите. Утре ще ги намерим, но по тъмно е невъзможно.
— Те знаеха, че някой ги следва — добави Марик.
— Знаели са значи — промърмори замислено Уилям. — На какво разстояние са пред нас?
— Два, може би три часа. Ако продължат да се движат и през нощта, ще изгубим половин ден, докато им влезем в дирите.
— Нахранете се и гледайте да поспите — рече им Уилям. — Утре да сте на път с първите лъчи на слънцето.
Двамата кимнаха и се отдалечиха.
Уилям подкара коня към пътеката, сякаш оттук можеше да види изчезналия противник. Конят изпръхтя отново и той долови у него глад и желание за почивка. „Още малко“, успокои го Уилям, като използва способността си да общува с животните.
Върна се в лагера, скочи от седлото и почеса коня по носа. Знаеше, че животното обича да усеща допира му. Но през цялото време погледът му бе зареян към далечната гора, където се бе скрил Мечището.
Уилям избра едно място близо до сержанта, разгъна одеялото, просна го на земята, после се върна при коня и го отведе в другия край на поляната, където бяха забили колове. Свали седлото и юздите, после спъна животното и го завърза за един от коловете. Накрая окачи на врата му торба с овес и изпрати едно „Скоро ще има трева“ до всички коне. Няколко от тях изпръхтяха и му отвърнаха с образи и настроения, които според Уилям можеха да се сравнят с насмешливото „Това вече сме го чували“, при хората.