Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Нелсън бе дошъл в Канзас сити, защото в Тийбс и околностите му нямаше кандидатки — от Фондацията му бяха дали списък за Канзас сити. И точно така се запозна с Бети Лу — мис Елизабет Луиз Барстоу. Нелсън завърши ухажването си — искам да кажа, тя забременя — под нашия покрив, докато Морийн играеше придружителката, която си затваря очите: роля, която през идните години често щях да изпълнявам за собствените си дъщери.
Това ме предпази от собствената ми глупост — доста се бях вкиснала. Нелсън си беше моя лична собственост далеч преди Бети Лу изобщо да му е виждала очите. Обаче Бети Лу е сладурана — не можах да се цупя дълго. Пък и нямаше нужда.
Бети Лу беше от Масачузетс. Учеше в Канзаския университет кой знае защо — в Масачузетс си има добри училища. Но излезе така, че ние трябваше да заместим родителите й на сватбата. Те не можеха да дойдат, защото се грижеха за собствените си родители. На теория Нелсън и Бети Лу трябваше да заминат за Бостън, за да се оженят. Но не искаха да харчат пари. Златната треска се разгаряше и макар че това щеше да предизвика бум в бизнеса на Брайън, засега то означаваше само, че парите са кът.
Сватбата се състоя в нашия салон на 14 февруари — беше студено и бушуваше виелица. Новият ни пастор, доктор Дрейпър, завърза свещения възел, аз ръководех приема; Случайни числа се престараваше да ми помага, убеден, че тържеството е в негова чест.
После, след като доктор и госпожа Дрейпър си тръгнаха, аз бавно се качих на горния етаж — Брайън и доктор Рамзи ми помагаха… първият и кажи-речи последният път, когато изчаках лекарят ми да дойде.
Джордж Едуард тежеше четири килограма и двеста и петдесет грама.
X.
Случайни числа
Пиксел си тръгна заедно с първия ми опит да призова за помощ. Сега, само ако мога да си устискам палците… Веднъж чух моя обичен приятел и съпруг доктор Джубал Харшо да дава определение за щастието.
— Щастието — изтъкна той, — е в това, да се радваш на привилегията да работиш упорито часове наред, вършейки онова, което според тебе си струва да вършиш.
Един може да намери щастието в това да издържа жена и деца. Друг — в ограбването на банки. Трети пък може да се бъхти години наред над чисто теоретични изследвания без никакви очевидни резултати.
Забележете индивидуалната и субективна природа на всеки от случаите. Никой не си прилича с другия; няма и причина да го очакваме. Всеки мъж или жена трябва да намери за себе си заниманието, в което здравото бъхтене и дългите часове ще го направят щастлив. И обратното, ако търсиш по-кратки часове, по-дълги отпуски и ранно пенсиониране, явно не си улучил заниманието си. Може би трябва да се захванеш с банкови обири. Или с дюдюкане по панаирите. Или дори с политика.
През десетилетието между 1907 и 1917 г. имах привилегията да се наслаждавам на пълно щастие според определението на Джубал. До 1916 г. бях родила осем деца. През тези години бъхтих здраво и по толкова много часове наред, колкото не съм се бъхтила нито дотогава, нито оттогава насам. И през цялото време преливах от щастие, като не броим факта, че мъжът ми го нямаше вкъщи по-често, отколкото ми се искаше. Но дори това си имаше своите добри страни, тъй като превръщаше брака ни в поредица от медени месеци. Процъфтявахме и тъй като Брайни често пътуваше, а бизнесът страшно вървеше, ние никога не изпитвахме онова, което бардът е нарекъл „уморените брачни чаршафи“.
Брайни винаги се опитваше да ми звънне, за да ми каже кога точно се връща… а после ми казваше:
— Л. В. Л. З. С. Р. К. и Ч. Д. Т. С. П. Н. Х. Н.
Ден ли, нощ ли — винаги се стараех да спазвам най-точно инструкциите му: лежах в леглото заспала с разтворени крака и го чаках да ме събуди по най-хубавия начин. После, щом и той легнеше при мене, понякога ме наричаше с някое чуждоземско име като „госпожа Крауземайер“ или „боен кораб Кейт“, или „лейди Плюшен задник“, а аз се преструвах, че се събуждам, и се обръщах към него с какви ли не имена, само не и с „Брайън“ — Хуберт, Джовани, Фриц, а от време на време питах, без да си отварям очите, дали е оставил петте долара на нощното шкафче… и тогава той ме сгълчаваше, че се опитвам да надуя цената в Мисури, след което се стараех повече от всякога, за да му докажа, че си струвам петте долара.
После задоволени, ала все още преплетени един в друг, спорехме дали съм си ги изработила. Което довеждаше до гъделичкане, хапане, боричкане, бой по дупето, смях и хайде пак, като през цялото това време си разменяхме солени шегички. Страшно ми харесваше да се опитвам да бъда благородничка във всекидневната, иконом в кухнята и курва в леглото — класическото определение за идеална съпруга. Може би никога не съм успяла да го докарам до съвършенство, но бях най-щастливата, докато работех здраво над всичките три аспекта на тази троица.