Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Ей, хубавице! — подвикна един от мъжете похотливо. — Ще ми дадеш ли една целувчица?
Момичето (Уличното коте, или просто Кат, както я наричаха всички в хана) не можа да прикрие отвращението си. Миг по-късно се съвзе и побърза да си залепи една възкрива усмивка. Не че пияният гостенин щеше да забележи каквото и да било — както обикновено, погледите на мъжете, обикновено спрели се малко по-надолу, трудно се откъсваха оттам.
Поредната тежка въздишка, както и мисълта за Гревис, й помогнаха да се стегне. Скъпият Гревис! Човекът, избавил я от ужаса на едно минало, което тя не помнеше; човекът, който бе приютил изгубеното момиченце в дома си и с топлата си усмивка и широкото си сърце беше излекувал душевните й рани, ако не напълно, то поне достатъчно, за да й върне желанието за живот. С крайчеца на окото си Кат забеляза Петибуа Чиличънк, веселата съпруга на Гревис. Когато за първи път срещна Петибуа, младото момиче я сметна за повече от простовата. Петибуа непрекъснато се смееше и разнасяше подносите с храна и питиета с игрива стъпка, която много често се превръщаше в истински танц. При всяко нейно спиране край масите, гостите я потупваха закачливо, а щом тръгнеха да си ходят, наред с плащането не пропускаха да я прегърнат най-свойски. Тя не само че нямаше нищо против, но и като че ли искрено се забавляваше, а ако имаше свободна ръка, когато някой дързък посетител я пощипнеше по закръглените бедра, тя преспокойно му отвръщаше със същото; нерядко се случваше да увлече първия изпречил се на пътя й гостенин в танц и да продължи обиколката си от маса на маса заедно с него. И всичко това тя правеше толкова непринудено и с такава искрена жизнерадост, че нито Гревис, нито неволният й партньор в „танца“ можеха да се подразнят.
На сериозната, дори мрачна Кат й отне доста време, докато прозре истината за Петибуа Чиличънк. Жената на ханджията съвсем не беше грубовата и недодялана, тя просто бе изпълнена с неутолима жажда за живот и с чистосърдечна симпатия към всички хора.
Кат я обичаше — така силно, както бе обичала и собствената си майка. Не че си спомняше майка си, просто беше убедена, че не би могла да обича някого повече, отколкото обичаше Петибуа. Понякога тази мисъл караше сърцето на момичето да се свива от тъга, по-остра дори от скръбта, която бе неин неразделен спътник, откакто се помнеше.
Младата жена взе поръчката на тримата мъже (както и очакваше — поредните три халби от най-евтиното пиво) и тъкмо се канеше да си тръгне, когато онзи, който й беше подвикнал преди малко, я плесна по дупето, предизвиквайки взрив от весел смях. Обзе я неистово желание да се обърне и да го просне на земята (а всеки, който я беше виждал ядосана, знаеше, че е напълно способна да го стори), ала в този миг улови погледа на Гревис. Макар да бе усмихнат като всички останали в кръчмата, ханджията безмълвно я молеше да остави дързостта на пияния ненаказана.
Не че Гревис не би я защитил. Той бе отворил за нея не само дома, но и сърцето си и със сигурност я обичаше поне толкова силно, колкото и родния си син, вечно намусения Грейди. Никой нямаше да причини зло на Кат, докато Гревис и Петибуа Чиличънк бяха живи, ала в „Пътя на задругата“ подобно фамилиарно потупване си бе съвсем в реда на нещата, особено като се вземеше предвид меко казано непринуденото държание на Петибуа.
Без да поглежда назад, младата жена се отправи към бара, за да донесе питиета на тримата мъже.
— Приеми го кат’ комплимент, миличка — прошепна й Петибуа, чието произношение ясно издаваше обикновения й произход.
— Сега ще трябва да си изпера роклята, преди отново да я облека — отвърна момичето, в чийто говор също се долавяха, макар и едва забележимо, нотки от произношението на осиновителите й, прихванати през четирите години, прекарани в Палмарис.
— Сериозна както винаги, а? — подкачи я Петибуа и я щипна по бузата. — Ама речеш ли ми, че не си забелязала чувствата, дет’ събуждаш у мъжете, хич няма и да ти повярвам!
Младата жена се изчерви и извърна поглед.
— О, не! — продължи ханджийката с добродушна насмешка. — Не и ти. Да беше някоя хубавица, разбирам, ама точно пък ти!
И като я погали по косата, добави:
— Запомни едно, момичето ми, усмихнеш ли се на света и той ще ти отвърне със същото!
Младата жена затвори очи, наслаждавайки се на милувката на Петибуа. Дали и майка й беше правила така, запита се тя неволно. Някак си знаеше, че косата й не е била толкова дълга тогава, преди години, когато светът беше просто едно голямо приключение, а демони имаше само в страшните истории, разказвани край огнището в дългите, зимни вечери или пък в игрите, които децата си измисляха.