Господарката на езерото (том 1)

— Затворничка — завърши той саркастично. — Вече го спомена. При това затворничка, към която се отнасят зле. Явно те принуждават със сила да се разхождаш в околността, и носиш меча си на гърба за наказание, както и разкошните и елегантни дрехи, много по-изящни и чисти от онези, с които дойде тук. Но въпреки суровите условия ти не се предаваш. Отговаряш достойно на причинените ти неправди. И с голяма смелост и плам чупиш огледала, които са произведения на изкуството.

Тя се изчерви. Много ядосана на себе си.

— О! — бързо каза той. — Можеш да ги чупиш колкото си искаш, в края на краищата това са само вещи, какво като са изработени преди седемстотин години. Искаш ли да се разходиш с мен по брега на езерото?

Появилият се вятър смекчи жегата. А и огромните дървета и кулата хвърляха сянка. Водата на залива имаше мътнозелен цвят. Гъсто покрита с листа на водни лилии и обсипана с цветовете им, тя приличаше повече на ливада. Около листата кръжаха водни птици, които потракваха с червените си клюнове.

— Онова огледало… — промърмори Цири, дълбаейки с токчето си в мократа почва. — Извинявай за него. Просто се ядосах. Това е.

— Аха.

— Те ме пренебрегват. Твоите елфки. Когато се обръщам към тях, се правят, че не разбират. А когато се обръщат към мен, нарочно говорят така, че да не ги разбера. Унижават ме.

— Ти говориш прекрасно на нашия език — поясни той спокойно. — Но все пак това е чужд език за теб. Освен това ти използваш hen llinge, а те — allylon. Различията не са големи, но все пак ги има.

— Теб те разбирам. Всяка дума.

— В разговорите с теб използвам hen llinge, езика на елфите от вашия свят.

— А ти? — обърна се тя. — От кой свят си? Аз не съм дете. Достатъчно е нощем да погледна небето. Там няма нито едно познато ми съзвездие. Този свят не е моят. Не принадлежа на това място. Попаднах тук случайно… И искам да се махна оттук. Да си тръгна.

Тя се наведе, вдигна един камък, понечи да го хвърли в езерото, където плуваха птици, но улови погледа му и се отказа от намерението си.

— Дори да се отдалеча на цяло стаяние — каза тя, без да скрива огорчението си, — пак се озовавам при езерото. Независимо от това в коя посока ще поема, когато се обърна, зад мен винаги са езерото и тази кула. Винаги. Не мога да се отдалеча от нея. Значи това е затвор. Много по-лошо е от килия, тъмница или стая с решетки на прозорците. Знаеш ли защо? Защото е по-унизително. Ellylon или не, вбесявам се, когато ми се подиграват и демонстрират превъзходството си над мен. Да, да, няма какво да ми правиш физиономии. Ти също ме пренебрегваш и ми се подиграваш. И ти е чудно, че съм бясна?

— Наистина ми е чудно. — Той отвори широко очи. — Безкрайно.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Влязох в кулата преди повече от седмица — каза, опитвайки се да запази спокойствие. — Попаднах в друг свят. Ти ме чакаше, седеше и свиреше на флейта. Дори се учуди, че толкова съм се забавила. Нарече ме с моето име, след което започна с онези глупости за Господарката на езерото. После изчезна, без да ми обясниш нищо. Оставяйки ме в затвор. Наречи го както искаш. Но според мен това си е подигравка и злонамерено пренебрежение.