Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Очите на Цири припламнаха. Авалак’х бавно обърна глава.
— Говориш съвсем като човек, Ередин — изрече той бавно.
Ередин Бреак Глас се усмихна, показвайки зъбите си. Цири вече беше виждала такива зъби — много бели, много дребни и съвсем нечовешки, толкова равни, сякаш са правени по мярка, без никакви кучешки зъби. Такива зъби имаха мъртвите елфи, лежащи в двора на граничната застава в Каедвен. Същите имаше и Искра. Но когато тя се усмихваше, нейните зъби изглеждаха красиво, докато тези на Ередин бяха зловещи.
— Тази девойка, която се опитва да ме убие с поглед, знае ли причината за появата си тук? — попита той.
— Разбира се.
— И е готова да сътрудничи?
— Още не напълно.
— Не напълно — повтори Ередин. — Ха, това е лошо. Защото характерът на сътрудничеството предполага, че то трябва да е пълно. Ако не е пълно, е невъзможно да съществува. А тъй като от Tir na Lia ни разделя само половин ден езда, добре е да знаем с какво разполагаме.
— Защо трябва да се бърза? — Авалак’х леко издаде устни напред. — Какво ще спечелим, ако бързаме?
— Вечност. — Ередин Бреак Глас стана сериозен, нещо в зелените му очи припламна и веднага угасна. — Но това е твоя работа, Авалак’х. Твоя грижа. И твоя отговорност.
— Ти го каза.
— Казах го. А сега ме извинете, но дългът ме зове. Ще ви оставя ескорт за безопасност. Съветвам ви да пренощувате тук, на този хълм. Ако тръгнете на разсъмване, ще стигнете в Tir na Lia навреме. Va faill. А, още нещо.
Той се наведе и откъсна покрита с цветчета клонка мирта. Поднесе я към лицето си, после с поклон я връчи на Цири.
— Това е вместо извинение — изрече той кратко. — За необмислените ми думи. Va faill, luned.
Тръгна си веднага, известно време земята потрепваше под ударите на копитата, докато той се отдалечаваше с част от отряда.
— Не ми казвай само — промърмори Цири, — че би ми се наложило с него… Че той… Ако е той — никога в живота ми!
— Не — изрече бавно Авалак’х. — Не е той. Бъди спокойна.
Цири вдигна клонката към лицето си. За да не забележи Авалак’х възбудата и интереса, които я бяха обзели.
— Аз съм спокойна.
Сухите тръни и калуната отстъпиха място на буйна зелена трева и влажни папрати, влажната почва се изпъстри от лютичета и лупина. Скоро се показа лениво течаща река, заобиколена от редици плачещи върби. Кристално-прозрачните й води имаха леко кафеникав оттенък. Миришеше на торф.
Авалак’х свиреше на флейтата си разни игриви мелодийки. Навъсена, Цири усилено размишляваше.
— Кой трябва да стане баща на детето, което толкова ви е необходимо? — попита тя най-накрая. — А може би това няма значение?
— Има значение. Трябва ли да разбирам, че си взела решение?
— Не, не трябва. Просто си изяснявам някои въпроси.
— Ще се радвам да ти помогна. Какво искаш да знаеш?
— Много добре знаеш какво.
Няколко минути се движеха в мълчание. Цири гледаше лебедите, гордо плуващи по реката.
— Бащата на детето — каза спокойно и делово Авалак’х — ще бъде Ауберон Муиркетах. Ауберон Муиркетах е наш… Как му казвате на това… Върховен водач?
— Крал? Кралят на всички Aen Seidhe?
— Aen Seidhe, Народът на планините, това са елфите от вашия свят. А ние сме Aen Elle, Народът на Елшите. А Ауберон Муиркетах — да, той е наш крал.
— Крал на Елшите?
— Може и така да се каже.
Отново пояздиха в мълчание. Беше много горещо.
— Авалак’х.
— Да?
— Ако се съглася, то после… По-късно… ще бъда ли свободна?
— Ще бъдеш свободна да отидеш където решиш. Или, ако пожелаеш — да останеш. С детето.
Тя изсумтя пренебрежително, но нищо не каза.
— Значи взе решение? — попита той.
— Ще го взема, когато пристигнем.
— Вече пристигнахме.
Зад клоните на плачещите върби, спускащи се към водата като зелени завеси, Цири видя дворци. Никога в живота си не беше срещала нещо подобно. Построени от мрамор и алабастър, замъците приличаха повече на ажурни беседки и изглеждаха толкова нежни, крехки и въздушни, сякаш бяха не сгради, а призраци на сгради. На Цири й се струваше, че ако духне вятър, замъците ще изчезнат заедно с вдигащата се от реката мъгла. Но когато духна вятър, изчезна само мъглата, а дворците си останаха и явно нямаха никакво намерение да изчезват. Само станаха още по-красиви.
Цири гледаше с възхищение към терасите, към издигащите се от водата като цветовете на водни лилии пирамиди, към висящите над реката като гирлянди мостове, към стълбите, стъпалата, парапетите, арките и галериите, перистилите, колоните и стълбовете, куполите и куполчетата, на стройните като шпаги пинакли и кули.