Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Рис-Рун — повтори Филипа Ейлхарт, озъбвайки се в хищна усмивка и играейки си с пришитата към роклята й сардониксова камея. — Рис-Рун в Назаир. Е, до скоро виждане, господин Вилгефорц… До скоро виждане!
— Когато вещерът се добере дотам — изсъска Кейра Мец, — ще намери само развалини, които даже вече няма да миришат на сажди.
— Нито на трупове — усмихна се чаровно Сабрина Глевисиг.
— Браво, госпожице Виго — кимна Шеала де Танкарвил. — Повече от три месеца в Тусент… Но явно си е струвало.
Фрингила Виго огледа седящите около масата магьоснички: Шеала, Филипа, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, Маргарита Льоантил и Трис Мериголд. Францеска Финдабаир и Ида Емеан, чиито очи, подчертани с ярък елфически грим, не изразяваха абсолютно нищо. В погледа на Асире вар Анахид обаче, имаше безпокойство и загриженост.
— Струваше си — призна си тя.
Абсолютно искрено.
Небето от тъмносиньо постепенно ставаше черно. Мразовитият вятър виеше в лозята. Гералт закопча шубата си и обви врата си с вълнен шал. Чувстваше се прекрасно. Удовлетворяването на желанието му, както винаги, го издигна на върха на физическите, психическите и моралните му сили, изтри остатъците от съмненията му, проясни и съживи мисълта му. Съжаляваше само, че за дълго време ще бъде лишен от тази чудотворна панацея.
Гласът на Рейнар дьо Боа-Фресне го изтръгна от мислите му.
— Времето се разваля — каза странстващият рицар, гледайки на изток, откъдето идваше вихърът. — Побързайте. Ако вятърът донесе сняг и ви хване в прохода Малхеур, ще се окажете в капан. И тогава ще се молите за затопляне на времето на всички богове, които знаете.
— Ясно.
— Първите дни ще се ориентирате по Сансретур, придържайте се към нея. Когато преминете през траперската фактория, ще стигнете до място, където в Сансретур се влива десен приток. Неговото течение ще ви покаже пътя към прохода Малхеур. Ако по волята на боговете все пак преодолеете Малхеур, не бързайте да се радвате, защото тепърва ще ви чакат проходите Сансмерси и Мортбланк. Когато преминете през двата, ще се спуснете в долината Судут. Судут има топъл микроклимат, почти като Тусент. Ако почвата не беше бедна, и там щяха да садят лозя.
Той млъкна, смутен от осъдителните погледи.
— Ясно — промърмори. — По същество. На изхода на Судут има градче Карависта. Там живее един мой братовчед — Гай дьо Боа-Фресне. Посетете го и кажете, че аз ви изпращам. Ако се окаже, че братовчед ми е покойник или е изпаднал в старческо слабоумие, запомнете: посоката ви на движение е към равнината Маг Деира, долината на река Силте. По-нататък, Гералт, вече трябва да се ориентирате по картите, които копира от местния картограф. А след като споменахме картографа, не разбрах защо го разпитваше за някакви замъци…
— По-добре забрави за това, Рейнар. Нищо такова не е имало. Нищо не си чул, нищо не си видял. Дори ако те изтезават. Разбра ли?
— Разбрах.
— Конник — предупреди ги Кахир, сдържайки ритащия си жребец. — Откъм двореца към нас се носи в галоп някакъв конник.
— Ако е един — озъби се Ангулеме, поглаждайки висящата на седлото й брадвичка, — не е проблем.
Ездачът се оказа Лютичето, пришпорил коня си с всички сили. А конят се оказа скопецът на Лютичето, Пегас, който не обичаше и нямаше навика да галопира.
— Ох — каза трубадурът, толкова задъхан, сякаш не той е яздил коня, а конят — него. — Ох, успях. Страх ме беше да не ви изпусна.
— Само не ми казвай, че все пак ще тръгнеш с нас.
— Не, Гералт. — Лютичето наведе поглед. — Няма да тръгна. Ще остана в Тусент с Невестулчицата. Тоест с Анариета. Но не можех да не се сбогувам с вас. Да ви пожелая лек път.
— Благодари от наше име на принцесата. И се постарай да ни оправдаеш за това, че тръгнахме толкова внезапно. Измисли нещо.
— Дали сте рицарски обет — и това е. Всеки в Тусент, включително и Невестулчицата, ще разбере това. А тук… Вземете. Нека това бъде моят принос.
— Лютиче… — Гералт взе от поета тежката кесия. — Не се оплакваме от липса на пари. Нямаше нужда…
— Нека това бъде моят принос — повтори трубадурът. — Парите в брой никога не са излишни. Освен това те не са мои, взех ги от личното сандъче на Невестулчицата. Какво ме гледате така? Жените нямат нужда от пари. За какво са им? Не пият, не залагат, не ходят по жени. Е, всичко хубаво. Тръгвайте, защото ще се разплача. А когато всичко свърши, на връщане се отбийте през Тусент и разкажете. И искам да прегърна Цири. Обещаваш ли, Гералт?
— Обещавам.
— Е, това е. Всичко хубаво.
— Почакай. — Гералт обърна коня, приближи се плътно до Пегас, скришом измъкна от пазвата си писмо. — Постарай се това писмо да достигне…