Господарката на езерото (том 1)

Обедните часове донесоха в гората зной и задух, а съвсем доскоро тъмната като жадеит повърхност на езерото пламна в златисто, хвърляйки отблясъци. На Цири й се наложи да заслони очите си с ръка — отразената от водата светлина я заслепяваше, предизвикваше болка в зениците и в слепоочията й.

Тя премина през крайбрежните храсталаци и вкара Келпи до коленете в езерото. Водата беше толкова прозрачна, че в хвърляната от кобилата сянка дори от височината на седлото Цири виждаше цветната мозайка на дъното, мидите и вълнуващите се водорасли. Виждаше и малък рак, който с чувство на достойнство лазеше между камъчетата.

Келпи изцвили. Цири дръпна юздите, излезе на по-плиткото, но не на самия бряг, защото брегът беше пясъчен и покрит с камъни, а това не позволяваше да се препуска бързо. Кобилата тръгна покрай брега, стъпвайки по твърдата почва на дъното. И почти веднага премина в тръс, а с това Келпи се справяше майсторски, не по-зле от конете, обучавани не за яздене, а за впрягане в каруца или каляска. Но Цири бързо стигна до извода, че тръсът все пак е твърде бавен. Чрез удар с петите и подвикване Цири подкара кобилата в галоп. Носеха се сред летящите наоколо пръски вода, блестящи на слънцето като капки разтопено сребро.

Цири не забави темпо дори когато видя кулата. Носеше се толкова бързо, че някой обикновен кон сигурно би паднал. Но в дишането на Келпи не се чуваше дори най-малкото хриптене, а галопът й си оставаше лек и непринуден.

Влетя в двора на пълна скорост, съпроводена от звънтенето на копита, и стопира кобилата толкова рязко, че няколко мига копитата се плъзгаха по плочките с протяжно скърцане. Спря се при чакащите до кулата елфки. Едва ли не налетя върху тях. Това й достави удоволствие, защото две от тях, обикновено невъзмутими и равнодушни, сега неволно отстъпиха.

— Няма страшно — каза тя. — Няма да налетя върху вас. Освен ако не го желая.

Елфките бързо се успокоиха, лицата им отново застинаха, очите им станаха равнодушно-самоуверени.