Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Zireael, това са само осем дни.
— Аха — намръщи се Цири. — Значи ми е провървяло? Защото е можело да са и осем седмици? Или осем месеца? Или осем…
Тя млъкна.
— Много си се отдалечила от Лара Дорен — каза той тихо. — Загубила си нейното наследство, заедно с кръвта й. Нищо чудно, че жените не те разбират, нито пък ти — тях. Ти не само че говориш различно, ти мислиш различно. В съвсем различни категории. Какво означават осем дни или осем седмици? Времето няма значение.
— Добре! — извика тя ядосано. — Съгласна съм, не съм мъдра елфка, аз съм глупав човек. За мен времето има значение, аз броя дните, даже часовете. Вече не искам нищо от вас, ще мина без обяснения, безразлично ми е защо тук е пролет, защо на водопой при езерото идват еднорози, а нощем на небето светят други съзвездия. Изобщо не ме интересува откъде знаеш името ми и по какъв начин си разбрал, че ще дойда тук. Искам само едно. Да се върна. В своя свят. При хората! Тези, които мислят като мен! В същите категории!
— Ще се върнеш при тях. След известно време.
— Искам веднага! — извика тя. — А не след известно време! Защото тук времето е вечност! С какво право ме задържате тук? Защо не мога да си тръгна оттук? Аз дойдох тук сама! По собствена воля! Нямате никакви права над мен!
— Дойде сама — съгласи се той спокойно. — Но не по своя воля. Доведе те предопределението, на което мъничко помогнахме. Защото отдавна те чакаме тук. Много отдавна. Дори и по нашето времеизмерване.
— Нищо не разбрах!
— Чакахме те отдавна — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — и се притеснявахме само за едно нещо: дали ще успееш да влезеш. Ти успя. Като по този начин потвърди своята кръв и родословието си. Което означава, че мястото ти е тук, а не сред Dh’oine. Ти си дъщеря на Лара Дорен аеп Шиадал!
— Аз съм дъщеря на Павета! Дори не знам коя е тази твоя Лара!
Той се намръщи, но съвсем леко, почти незабележимо.
— В такъв случай най-добре да ти обясня коя е тази „моя“ Лара. Тъй като нямаме време, ще се наложи да го направя по пътя. Лошото е, че заради неразумната си демонстрация ти изтощи коня…
— Изтощила съм го? Ха! Изобщо не знаеш колко може да издържи тази кобила! А къде отиваме?
— Ако нямаш нищо против, това ще ти го обясня по пътя.
Цири задържа хриптящата Келпи, виждайки, че безумният галоп е безсмислен и няма да й помогне с нищо.
Авалак’х не беше излъгал. Тук, в откритата равнина, сред ливадите и калуновите полета, из които стърчаха менхири, действаше същата сила като край Tor Zireael. Можеше да се носи в безумен галоп в която си иска посока, но след не повече от едно стаяние се оказваше, че някаква невидима сила я кара да препуска в кръг.
Цири потупа хриптящата Келпи по шията, гледайки групата спокойно вървящи елфи. Веднага щом Авалак’х й каза какво искат от нея, тя препусна в галоп, стараейки се да избяга колкото се може по-далеч, да остави зад гърба си и тях, и тяхното безсрамно, непобиращо се в главата й предложение.
Сега те отново бяха пред нея. На разстояние около стаяние.
Авалак’х не лъжеше. Не можеше да се избяга оттук.
Единственото положително нещо, което й даде галопът, беше, че я охлади, притъпи яростта й. Сега тя беше доста по-спокойна. Но все още трепереше от гняв.
„Ама че се подредих — помисли си тя. — Защо ми трябваше да влизам в тая кула?“
Сепна се, спомняйки си. Спомни си Бонхарт, който се приближаваше към нея върху леда, яхнал покрития с пяна сив кон.
Потрепери. И се успокои.
„Жива съм — помисли си тя, оглеждайки се. — Битката още не е приключила. Битката ще приключи със смърт, всичко останало е само кратко прекъсване. Научиха ме на това в Каер Морхен.“
Тя подкара Келпи ходом, но забелязвайки, че кобилата вдига гордо главата си, тръгна в тръс покрай редицата менхири. Тревите и калуновите храсти стигаха до стремената.
Доста бързо догони Авалак’х и трите елфки. Просветеният, леко усмихвайки се, я погледна въпросително с аквамариновите си очи.
— Моля те, Авалак’х — изкашля се тя. — Кажи ми, че това беше неуместна шега.
По лицето му пробяга нещо като сянка.
— Не съм свикнал да се шегувам — каза той. — А ако си сметнала казаното за шега, ще си позволя да го повторя още веднъж напълно сериозно: искаме да имаме дете от теб, Лястовичке, дъще на Лара Дорен. Едва след това ще ти позволим да си отидеш, да се върнеш в твоя свят. Естествено, ти решаваш. Обзалагам се, че безумното ти препускане ти е помогнало да вземеш решение. Какъв ще бъде отговорът ти?