Окото на голема

През първите две нощи на търсенето не се случи нищо, освен че два фолиота бяха пометени, докато се криеха под лондонския мост. Но на третата нощ, малко преди полунощ, от западното крило на Националната галерия се чуха силни трясъци. Един джин на име Зино пристигна пръв на мястото, а малко след него и аз. Едновременно с това в конвой пристигнаха и няколко магьосници, включително моят господар; те обвиха галерията в плътен възел и ни наредиха да влезем в битка.

Зино показа възхитителна смелост. Без колебание, той излетя право в източника на безредието и повече не го видяхме. Аз го следвах по петите, но заради кекавите си крака и сложното устройство на коридорите на галерията изостанах, изгубих се и успях да стигна до западното крило много по-късно. Дотогава, след като беше нанесъл сериозни щети, мародерът си бе тръгнал.

Оправданията ми нямаше да омилостивят господаря ми, който сигурно би измислил някакво изобретателно наказание, ако не бях защитен от това, че знаех името му. Но понеже беше така, той се зарече да ме затвори в железен куб, ако следващия път, когато врагът се появи, не вляза в бой с него. Отговорих успокоително, усещайки, че се бе побъркал от тревога: косата му бе разрошена, маншетите му висяха отпуснато, подобните му на тръби крачоли на панталона висяха на него сякаш беше отслабнал. Изтъкнах му го някак съчувствено.

— Яж повече — посъветвах го. — Прекалено си слаб. В момента единственото нещо по теб, което расте навън, е косата ти. Ако не внимаваш, скоро ще започнеш да губиш равновесие.

Той потърка зачервените си, недоспали очи.

— Ще спреш ли да се занимаваш с косата ми? Яденето е за хора, които си нямат друга работа, Бартимеус. Времето ме притиска — както и теб. Ако можеш да унищожиш врага, чудесно; ако не, поне събери малко информация за естеството му. В противен случай ще го поеме нощната полиция.

— И? Какво общо има това с мен?

Той заговори сериозно.

— Това ще означава моето падение.

— И? Какво общо има това с мен?

— Много, ако те затворя в железния куб, преди да си отида. Всъщност ще го направя сребърен — още по-болезнен. Така и ще стане, освен ако скоро няма резултати.

Тогава спрях да споря. Нямаше много смисъл. Момчето се беше променило малко, откакто го бях видял за последен път и то не за добро. Господарката му и кариерата му бяха упражнили някаква неприятна алхимия върху него: беше по-твърд, по-суров и като цяло по-обидчив. Освен това имаше и още по-малко чувство за хумор отпреди, което само по себе си бе забележително постижение. Така или иначе очаквах с нетърпение края на моите шест седмици.

А дотогава — наблюдение, опасности и дъжд.