През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Ето че избяга — вайкаше се докторът. — Какво ще правя сега с хубавия гипс, памука и плата?
— Остави го да си върви! — казах му аз. — Ти какво си мислеше? Със съдържанието на това каче можеш да намажеш две къщи. Малка част от него може да ми потрябва и мисля, че е дошло време да се превържа.
— Добре, добре, ефенди! Веднага започвам!
— Яваш! (Бавно!) Спазвай точно указанията ми!
Човекът беше огън и пламък. Докато ме превързваше, ми разказваше за леченията, които беше правил. Като свърши, каза:
— Да, това, разбира се, е нещо съвсем друго! Отново ще доведа болния за опити и ще наредя да го доведат тук и утре.
— Кога смяташ да го превързваш?
— Още тази вечер.
— О, Аллах! И той ще трябва да лежи до утре? Ще го убиеш. Ако искаш да се упражняваш на него, не бива да гипсираш всички части на тялото му едновременно, а поотделно, а после трябва да сваляш превръзката веднага щом се стегне. Впрочем трябва да запомниш също, че в превръзката могат да се слагат и парчета стъкло.
— Защо? — осведоми се любопиткото.
— За преглед и наблюдения на отделни места. Нямаш учител, който да те обучава, нито пък учебник, по който да учиш. Така че сам трябва да правиш изводи и опити.
— Ефенди, остани тук да ме обучаваш! Всички тукашни лекари ще бъдат твои ученици.
— Да, а ние останалите ще се подложим за опити! — засмя се Халеф.
— Само това оставаше! През този следобед ти научи достатъчно, нататък сам ще се оправяш.
— Щом нямате време, ще се откажа от обучението. Вярно е, че днес научих много и изобщо не знам как да ти се отблагодаря. Пари няма да приемеш. Затова искам да ти дам нещо за спомен, ефенди. Ще те зарадва.
— Какво е то?
— Няколко бурканчета със спирт и всякакви видове тении и глисти, които са ми много скъпи. Но на теб ще ги дам от сърце.
— Благодаря ти! Стъклениците само ще ми пречат по време на пътуването.
— Съжалявам, ала ти все пак трябва да разбереш, че съм ти благодарен. Ще ти дам най-любимото си нещо, което притежавам: един скелет. Сам съм почиствал, варил, промивал и избелвал костите.
— Благодаря ти и за това. Добре разбираш, че не мога да сложа при себе си върху коня скелет.
— Така е наистина. Тогава поне ми позволи по франкски обичай най-сърдечно да ти благодаря с ръкостискане.
Както повечето дебели хора, хекиминът беше по душа много непринуден човек. Беше ученолюбив и умееше да бъде благодарен, а от следобед насам напълно се бе променил. Почувства се щастлив, като го поканих да вечеря с нас, след което се сбогува с такава сърдечност, сякаш бяхме стари, добри приятели. Дотогава носачите му трябваше да чакат, а после помъкнаха обратно тежкия си товар. Върху носилката вместо «модела» лежеше кошницата с инструментите и коравия кафтан, който той искаше да използва за фирмена табела.
Останалата част от вечерта премина в разговори за това, какво ще предприемем през следващия ден. Бях решил въпреки състоянието на крака си да продължим пътя си, защото не биваше да даваме прекалено голяма преднина на преследваните от нас четирима мъже и можехме да изгубим следите им. В бележката, която Хамд ал Амасат беше написал и бе попаднала в ръцете ми в Едирне, се четеше: «Ин пипех бесте ла Каранорман хан али са панаир Мелникде!» (Бързо съобщение в хана на Караорман, но след панаира в Мелник!)
През Мелник вече бяхме минали и до днес бяхме следвали брата на Хамд ал Амасат, без да имаме представа къде всъщност се намира този Караорман. Във всички случай това място беше неговата цел и вероятно двамата щяха да се срещнат там. Имаха лоши намерения, които ние искахме да предотвратим. По тази причина трябваше да продължим пътя си. Ако им позволяхме да вземат голяма преднина, замисълът ни лесно можеше да се провали. Затова на всяка цена трябваше да тръгнем още на следващия ден.
Халеф се отнасяше с мен като с болен и настояваше да се щадя. Оско и Омар обаче бяха съгласни с мен. Дори арабинът изрече зова на отмъщението на пустинята: «Ед дем бед дем!» (Кръв за кръв!) Заклех се да отмъстя за кръвта на своя баща и трябва да изпълня обета си. Ако не тръгнете утре, продължавам преследването сам. Няма да намеря спокойствие, докато ножът ми не се забие в сърцето на убиеца.
Тези думи прозвучаха диво и нечовешки. Като християнин бях привърженик на възвишеното учение: «Обичайте враговете си», но като си спомня за онзи миг, когато баща му, нашият водач, потъна под страшните пластове на соленото езеро, ми се струваше, че това деяние трябва да получи възмездие. Дали това щеше да стане по желания от Омар начин, зависеше от момента. Във всеки случай бях решил да не позволявам да се вършат варварски убийства.