През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Сигурно щях да спя до късно сутринта, ако не ме бяха събудили. Вън чакаше кошничарят и искаше да говори с мен. Посрещнах Абид почти ядосано заради притеснението. Щом обаче видях след него да влиза зет му Шукри, предположих, че за да ме събудят, имаха основателна причина, и изражението на лицето ми се смекчи.
— Ефенди — каза Шукри, — не вярвах, че скоро ще мога да те видя. Прощавай, че нарушаваме почивката ти. Но трябва да ти съобщя нещо важно. Отнася се за живота ти.
— Пак ли! Може би не е чак толкова страшно, колкото ти се струва.
— Щеше да е страшно, ако не можех да те предупредя. Двамата аладжи бяха при зет ми Абид.
— Така ли? Кога?
— На разсъмване — каза кошничарят, към когото бях отправил последния си въпрос. — Тъкмо се бяхме събудили, защото радостта от твоите подаръци, не ни остави да спим. Бях слязъл до реката, за да проверя дали през нощта се е хванало нещо в мрежите, които бях заложил вчера вечерта. Като се върнах, пред вратата стояха двама ездачи върху петнисти коне и говореха с децата. Баща ми все още не беше станал. Като ме видяха, че идвам, ме попитаха дали предишния ден не са минавали четирима конници, единият от които носел тюрбана на шерифите и цветни очила. Единият от конете бил черен арабски жребец.
— Ти какво му отвърна? — попитах аз напрегнато.
— Веднага се сетих, че това са аладжите, за които бяхме говорили, и признах, че сте били тук и сте тръгнали за Радова.
— И нищо повече ли не им каза?
— Смятах да им кажа само това, но братята вече бяха разпитали децата и узнали от тях, че сте изпразнили храната от ботушите, дали сте на дядо им пари и че днес аз ще ви водя до Ташкьой, където преди това съм бил с мюбарека и неговите спътници.
— Разбира се, че е трябвало да признаеш. Не биваше да говоря пред децата. Разбойниците имаха ли пушки?
— Да, а те самите изглеждаха така, сякаш им се е случило нещо лошо. Единият имаше лепенка на горната си устна, а носът му беше с цвят на слива.
— Това е бил Бибар — обясних аз, — на когото разпорих горната устна с един удар. Но той беше с брада?
— Обръснал я е, за да залепи раната. Шукри също го видя. Бибар мълчеше. Говореше само другият. Той пък толкова лошо седеше на седлото, сякаш му е счупен гръбнака.
— Блъснах Сандар в едно дърво и още го боли. Какво направиха после?
— Удариха ме няколко пъти и потеглиха за Радова.
— Не вярвам. Мисля, че аладжите са се отправили към гората, през която трябва да ни преведеш. Там ще ни нападнат. Те без съмнение познават местността много добре.
— Правилно отгатна, ефенди. На мен също ми мина тази мисъл през ума и ги проследих. Скоро те наистина завиха надясно, към планината.
— Е, сега разбойниците са там и ни чакат. Най-важното е, да разбера обаче докъде си стигнал с признанията си. Каза ли им нещо за болния ми крак и че заради него ще трябва да остана в Радова?
— Не, не съм споменавал нито дума.
— Значи ще ни очакват днес. Не питаха ли кога възнамеряваме да тръгваме?
— Да. Отговорих им, че още не знам. Тогава те се заклеха, че ще ме убият и ще изгорят колибата ми, ако ги предам. Казаха ми също, че са аладжите, за които сигурно съм чувал, и че със сигурност ще изпълнят заплахата си.
— И въпреки това ми го казваш?
— Това е мой дълг и благодарност, ефенди. Вероятно ще съумееш да направиш така, та да ги накараш да повярват, че не съм ги издал.
— Лесно би могло да се уреди. Благодарен съм ти за предупреждението, без което сигурно щеше да ни се случи нещо лошо.
— Да, ефенди, с теб щеше да е свършено — намеси се зет му. — С ушите си го чух.
— Значи разбойниците отново дойдоха при теб?
— Разбира се! Но не им се зарадвах особено, защото първото им посещение ми беше достатъчно.
— Вчера предобед ли се случи това? Или си ги видял по-рано?
— Чувал бях за аладжите, но още не ги бях виждал. Дойдоха сутринта, поискаха ракия и седнаха на масата пред къщата, след като бяха завели конете си отзад, и останаха да седят там.
— Предполагаше ли кои са?
— Да. Конете бяха петнисти, а огромните им тела съответстваха на описанието, което ми бяха дали за тях. Бях им разгневен, защото смятах, че те са откраднали товарния ми кон и седлото.
— Значи вече си знаел, че са изчезнали?
— За съжаление. Забелязах веднага, след като бях станал, и разказах на аладжите за кражбата. Те вероятно са разбрали, че подозрението ми е насочено към тях, тогава се ядосаха и накрая ме принудиха да остана в стаята. Не ми позволиха дори да отида да прибера децата, което ти самият после направи, ефенди.