Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Сигурно би стояла така през цялата нощ, но шум от стъпки в съседната стая я накара да скочи. Може би беше баща й. А всичките писма лежаха по леглото и по пода. Достатъчно е да отвори само едно! И той би узнал! Той!
Жана се спусна, награби с шепи всички стари пожълтели листи от родителите и от любовника, неразгънатите още и тези, които стояха свързани в чекмеджето на писалището, и ги нахвърли на купчина в камината. После взе една от горящите върху нощната масичка свещи и подпали струпаните писма. Избликна буен пламък, освети стаята, леглото и трупа с ярка, игрива светлина и очерта върху бялата завеса в дъното на леглото тъмния трептящ профил на застиналото лице и извивките на огромното тяло под савана.
Когато в огнището остана само купчина пепел, тя седна отново до отворения прозорец, сякаш не смееше вече да стои до мъртвата, и пак заплака горко и безутешно, скрила лице в ръцете си:
— О, бедна мамо! О, бедна мамо!
Хрумна й жестока мисъл: ами ако случайно маминка не беше мъртва, ако бе заспала само летаргичен сън, ако ей сега се надигне, заговори? Разкритието на ужасната тайна не би ли намалило синовната й привързаност? Би ли я целувала така благоговейно? Би ли я обичала със същото свято чувство? Не. Не беше възможно. Тази мисъл разкъса сърцето й.
Мракът се разсейваше; звездите бледнееха; настана прохладният час, предшествуващ деня. Луната, слязла ниско, се канеше да потъне в морето и заливаше със седефен блясък цялата му повърхност.
И споменът за нощта, прекарана на прозореца, при пристигането й в „Тополите“, завладя Жана. Колко далечно бе това време, колко много се промени всичко, колко различно й изглеждаше тогава бъдещето!
А ето, небето порозовя, покри се с радостна, нежна, пленителна руменина. Тя гледаше, изненадана като от някакво чудо, лъчезарното разпукване на деня и се питаше как е възможно да няма нито радост, нито щастие на тази земя, над която тъй дивно изгрява зората.
Сепна я скръцване на врата. Беше Жюлиен, Той запита:
— Е, какво? Умори ли се много?
— Не — прошепна тя, щастлива, че не е вече сама.
— Иди сега да си починеш — каза той.
Жана целуна бавно майка си с дълга, скръбна и сърцераздирателна целувка и се оттегли в стаята си.
Денят протече в обичайните тъжни приготовления около мъртвата. Баронът пристигна вечерта. Той много плака.
Погребението стана на другия ден.
След като допря устни за последен път до леденото чело на майка си и я пригласи за сетен път, щом сложиха тялото й в ковчега, Жана се оттегли. Скоро щяха да дойдат гостите.
Първо пристигна Жилберт и се хвърли разплакана на гърдите на приятелката си.
През прозореца се виждаше как каретите завиват при решетъчната врата и влизат с умерен ход. В големия коридор отекваха гласове. Жени, облечени в черно, постепенно изпълваха салона; Жана въобще не ги познаваше. Маркиза дьо Кутлие и виконтеса дьо Бризвил я прегърнаха.
Изведнъж забеляза леля Лизон, застанала безшумно зад нея. Тя я притисна тъй нежно, че старата мома едва не примря.
Влезе Жюлиен в пълен траур, изискан, улисан, доволен от наплива на хора. Той заговори тихо с жена си, посъветва се за нещо и добави поверително:
— Цялата аристокрация е дошла. Ще бъде много тържествено.
И отново излезе, като се поклони с достойнство на дамите.
Леля Лизон и Жилберт единствени останаха до Жана по време на погребалния обред. Графинята непрестанно я прегръщаше и повтаряше:
— Бедничката ми! Бедничката ми!
Когато граф дьо Фурвил дойде да вземе жена си, той плачеше, като че бе загубил собствената си майка.
X
Печални бяха следващите дни, мрачни дни в дом, опустял сякаш след отсъствието на близкото, изчезнало завинаги същество, дни, наситени със страдание при вида на всеки предмет, с който си бе служила често мъртвата. Всеки миг в сърцето нахлуват спомени и го раняват. Ето креслото й, чадъра, оставен във вестибюла, чашата й, неприбрана от прислужницата. Във всички стаи има по нещо: ножиците й, някоя ръкавица, томчето с изтъркани от натежалите пръсти страници и хиляди дреболии, които придобиват болезнено значение, защото извикват в паметта хиляди дребни случки.
Преследва ви гласът й; струва ви се, че го чувате, иска ви се да избягате където и да е, да се изплъзнете от натрапчивите спомени на този дом. А трябва да останете, защото и други остават и също страдат в него.
Жана бе разнебитена освен това от спомена за своето откритие. Тази мисъл я гнетеше. Нараненото й сърце не заздравяваше. Страшната тайна увеличаваше нейната самотност. Ведно с последната й вяра рухна и сетното доверие в хората.