Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Вечерта Жюлиен каза на жена си:
— Майка ти не ми харесва. Няма да кара дълго.
Жана се разхълца, а той се нервира:
— Хайде, стига, не казвам, че е загубена. Винаги преувеличаваш страшно много нещата. Изменила се е чисто и просто. От възрастта е.
След седмица тя не мислеше вече за това, привикнала с новото лице на майка си, или може би прогонваше опасенията си, както винаги прогонваме и отхвърляме предчувствията и надвисналите грижи поради вроден егоизъм и естествена потребност от душевен покой.
Безсилна да ходи, баронесата излизаше само по половин час дневно. Само след една обиколка из „своята“ алея тя не можеше вече да се движи и искаше да седне на „своята“ пейка. А когато чувствуваше, че няма да може да направи докрай разходката си, казваше:
— Нека се поспрем. Хипертрофията ми отсича днес краката.
Тя вече почти никак не се смееше: едва се усмихваше на неща, над които миналата година би се смяла с глас. Понеже очите й бяха съвсем запазени, препрочиташе по цели дни „Корин“ и „Съзерцанията“ на Ламартин; след това помолваше да й донесат чекмеджето „със спомените“. Изсипваше на коленете си старите, скъпи на сърцето й писма, слагаше чекмеджето на един стол до себе си и поставяше вътре една по една своите „реликви“, след като бавно преглеждаше всяка една от тях. А когато биваше сама, съвсем сама, тя целуваше някои писма, както се целуват скришом косите на любими покойници.
Понякога Жана, влязла ненадейно, я намираше разплакана, потънала в горчиви сълзи. Тя се провикваше:
— Какво ти е, мамо?
А баронесата отговаряше след дълга въздишка:
— От реликвите!… Разравям неща, тъй хубави и безвъзвратно минали! Има хора, за които вече не мислиш и изведнъж си спомняш за тях. Като че ги виждаш, чуваш и това е потресаващо. Ти ще изпиташ това след време.
Когато идваше в такива минути на тъжно настроение, баронът мърмореше:
— Жана, мила, ако питаш мене, изгори писмата си, всичките си писма — и тези от майка ти, и моите, всичките. Когато човек остарее, няма нищо по-страшно от това ровене в младежките спомени.
Но и Жана пазеше писмата си, приготвяше своята „кутия с реликви“, покорна на наследствения нагон към мечтателна сантименталност, макар че иначе беше съвсем различна от майка си.
След няколко дни се наложи баронът да отпътува по работа. Той замина.
Времето беше великолепно. Топли звездни нощи идваха след тихи вечери, ясни вечери — след слънчеви дни, а слънчеви дни — след ослепителни зори. Скоро маминка се почувствува по-добре; и Жана, забравила любовните похождения на Жюлиен и вероломството на Жилберт, беше почти напълно щастлива. Цялото поле цъфтеше и ухаеше. Неизменно спокойното необятно море блестеше от сутрин до вечер под слънчевите лъчи.
Един следобед Жана взе Пол на ръце и тръгна през полето. Тя гледаше ту сина си, ту изпъстрената с цветя трева край пътя с чувство на умиление и безкрайно блаженство. Целуваше непрекъснато детето и го притискаше страстно до себе си. А когато я лъхнеше сладък полски аромат, примираше и се разтапяше в безпределно блаженство. Унесе се в мечти за бъдещето на сина си. Какъв ли щеше да стане той? Ту й се искаше да го види велик, известен и влиятелен. Ту предпочиташе да остане скромен, близо до нея, предан и нежен, с вечно разтворени обятия за своята майка. Когато го обичаше със себелюбивото си майчино сърце, желаеше той да остане неин син, само неин син. Но когато го обичаше със страстния си разум, имаше амбицията да го види прославен.
Седна край един ров и загледа сина си. Стори й се, че за пръв път го вижда. Сепна се при мисълта, че това малко създание ще порасне, ще почне да ходи с твърда стъпка, ще има брада по бузите си, ще говори гръмко.
Някой я викаше отдалеч. Жана вдигна глава. Мариус тичаше към нея. Тя си помисли, че са дошли гости и се изправи недоволна, задето я смущават. Но момчето тичаше с все сила и като наближи, извика:
— Госпожо, госпожа баронесата е много зле.
Ледена капка вода като че ли се свлече по гърба й. Тя се затече с бързи стъпки, загубила ума и дума.
Отдалеч забеляза купчина хора под явора. Спусна се натам, направиха й път и тя видя майка си, просната на земята, с две възглавници под главата. Лицето й беше съвсем черно, очите — затворени, а гърдите й, цели двадесет години задъхани, не помръдваха. Дойката грабна детето от ръцете на младата жена и го отнесе.
Жана питаше изумена:
— Какво стана? Как падна? Извикайте лекаря!
Като се обърна, забеляза свещеника, кой знае как уведомен. Той предложи услугите си, засуети се, запретнал ръкавите на расото си. Но оцетът, одеколонът и фрикциите бяха безполезни.