Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Бог ли я призова? Или се е разпиляла наслуки, в нови създания, примесена със зародишите, готови да покълнат?
А може би тя е съвсем близо? В стаята край бездушното тяло, напуснато от нея! И Жана тутакси усети някакво дихание, като че я докосна дух. Тя се уплаши; такъв ужас я обзе, че не смееше да мръдне, да диша, нито да се обърне да погледне зад себе си. Сърцето й биеше в безумна уплаха.
Неочаквано невидимото насекомо литна отново, завъртя се и се заблъска в стените. Жана настръхна от главата до краката, после разпозна бръмченето на познатото насекомо, изведнъж се успокои, стана и се обърна. Погледът й падна на писалището със сфинксови главички, хранилището на реликвите.
Озари я нежна и чудновата мисъл. Да прочете в това прощално бдение старите любими писма на майка си, както би чела молитвеник. Стори й се, че ще изпълни нежен и свят дълг, нещо истински синовно, което би направило удоволствие на маминка на онзи свят.
Тук бяха отдавнашните писма на баба й и дядо й, които Жана не познаваше. Тя искаше да им протегне ръце над тялото на дъщеря им, да отиде при тях в тази погребална нощ, сякаш и те тъжаха като нея, и да сключи някакво тайнствено звено на обич между тях двамата, починали отдавна, тази, която току-що бе умряла на свой ред, и нея самата, останала още на земята.
Жана стана, махна горната дъсчица на писалището и взе от долното чекмедже десетина малки пакетчета пожълтяла хартия, старателно свързани и подредени едно до друго.
Водена от тънък сантиментален усет, тя ги сложи всичките на леглото, в ръцете на баронесата, и почна да чете.
Това бяха стари послания, с дъх на друг век, каквито се намират из старинните семейни писалища.
Първото започваше с думите: „Моя мила“, друго — „Мое хубаво момиченце“ или „Скъпа малка“, „Мъничка“, „Обична дъще“, а по-нататък — „Скъпо дете“, „Мила ми Аделаид“, „Моя скъпа дъще“, според това дали бяха отправени до момиченцето, девойката или по-късно до младата жена.
И всичко това бе изпълнено със страстни и наивни нежности, с хиляди интимни дреболии, с големите и обикновени събития в семейството, тъй незначителни за чуждите хора: „Татко ти има грип; прислужницата Хортензия си изгори пръста; котаракът Мишелов умря; отсякоха бора вдясно от оградата; мама загуби молитвеника си на връщане от черква, смята, че са й го откраднали.“
Говореше се за хора, непознати на Жана, но тя смътно си спомняше, че е чувала да произнасят имената им някога, в детинството й. И изпадаше в умиление от тези подробности, те й се струваха откровения. Сякаш бе навлязла внезапно в целия предишен съкровен сърдечен живот на майка си. Тя гледаше проснатото тяло. И изведнъж зачете на глас, четеше на мъртвата, като че за да я разсее, да я утеши.
И неподвижният труп бе сякаш щастлив.
Тя хвърляше едно по едно писмата към краката на майка си. Мина й през ум, че би трябвало да ги сложат в ковчега, както се слагат цветя.
Развърза друго пакетче. Почеркът бе различен. Жана започна да чете: „Не мога да живея без твоите ласки. Обичам те до безумие.“
Нищо повече; нямаше подпис.
Обърна листа в недоумение. Адресът бе верен: „Госпожа баронеса льо Пертюи де Во“.
Отвори следващото: „Ела тази вечер, щом той излезе. Ще имаме цял час. Обожавам те.“
Друго гласеше: „Прекарах безумна нощ, напразно те желаех. Усещах тялото ти в ръцете си, устата ти — под устните си, очите ти — под очите си. Идеше ми да скоча от прозореца от ярост при мисълта, че точно в този миг ти спиш до него и той може да те има, стига само да пожелае.“
Озадачена, Жана не можеше да разбере.
Какво означаваше това? На кого, за кого и от кого бяха тия любовни думи?
Тя продължи да чете, постоянно срещаше страстни обяснения в любов, назначаване на свиждания и предупреждения за предпазливост с неизменните четири думи на края: „И главно — изгори писмото!“
Най-сетне разгъна една обикновена записка, отговор на покана за обед, със същия почерк, подписана: „Пол д’Енемар“, същия, когото баронът наричаше, говорейки за него: „Бедният ми приятел Пол“ и чиято жена беше най-добрата приятелка на баронесата.
Тогава внезапно й се мярна съмнение, което скоро се превърна в увереност. Той е бил любовник на майка й.
Изумена, Жана отхвърли буйно тези позорни листи, както би отблъснала отровна змия, полазила по нея, изтича към прозореца и неудържимо зарида; неволни вопли раздираха гърлото й. Цялото й същество бе смазано; тя се свлече до стената, закри лице в завесата, за да не чуят риданията й, и застена, потънала в бездната на неизмеримо отчаяние.