Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Жана сякаш нищо не виждаше, нищо не усещаше, нищо не разбираше. Чакаше да остане сама. Жюлиен влезе отново; той беше вечерял и пак я попита:
— Няма ли да хапнеш нещо?
Жена му поклати отрицателно глава. Той седна по-скоро примирен, отколкото натъжен, и замълча.
Така седяха тримата, неподвижни в креслата си, далеч един от друг.
От време на време болногледачката задремваше и леко похъркваше, после се сепваше бързо.
Най-сетне Жюлиен стана и се приближи до Жана:
— Искаш ли вече да останеш сама?
Тя хвана ръката му с неволен порив:
— О, да! Оставете ме.
Той я целуна по челото и пошепна:
— Ще идвам от време на време да те виждам. — И излезе заедно с вдовицата Дантю, която изтика креслото си в съседната стая.
Жана затвори вратата и разтвори след това широко двата прозореца. Топлата ласка на вечер по сенокос облъхна лицето й. Тревата на моравата, окосена предишния ден, се разстилаше под лунната светлина.
Това сладостно усещане й причини болка, нажали я като жестока ирония. Тя се върна до леглото, хвана безжизнената, студена ръка и се вгледа в лицето на майка си.
То не беше вече подпухнало, както в момента на удара. Баронесата изглеждаше сега като заспала, по-кротко от когато и да било. Бледата светлина на свещите, раздвижени от ветреца, местеше сенките по лицето й, тя изглеждаше като жива, сякаш помръдваше.
Жана я гледаше жадно; от далечните дни на нейното детство изплуваха рой спомени.
Припомни си посещенията на маминка в приемната на манастира, как й подаваше пълната със сладкиши кесия, хиляди малки подробности, дреболии, нежности, думи, интонации и обичайни движения, бръчиците около очите й, когато се смееше, тежката задъхана въздишка при сядане.
Стоеше, впила взор в майка си, повтаряйки си изтръпнала: „Тя е мъртва!“ — и целият ужас на тази дума изпъкна пред нея.
Нима жената, лежаща тук — майка й, маминка, мама Аделаид, бе мъртва? Не ще помръдне вече, не ще проговори, не ще се засмее, никога вече не ще вечеря срещу баща й, не ще каже: „Добър ден, Жанет!“ Тя бе мъртва.
Щяха да я заковат в ковчег, да я заровят и всичко ще бъде свършено. Нямаше да я видят вече. Възможно ли бе това? Как? Нима тя нямаше да има вече майка? Скъпото, тъй близко лице, което бе виждала, откакто отвори очи, и бе обичала, откакто разгърна ръце, този неизчерпаем извор на обич, това единствено същество, майката, по-мило на сърцето от всички други същества, бе изчезнало. Оставаха й само още няколко часа да погледа застиналото без мисъл лице. А после нищо, нищо друго освен спомена.
Отпусна се на колене в ужасен изблик на отчаяние. Впила ръце в савана, тя го мачкаше, долепила устни до леглото, и извика със сърцераздирателен глас, заглушен от чаршафите и завивките:
— О, мамо! Бедна моя мамо, мамичко!
Почувствува, че полудява, че губи разсъдъка си, както през онази нощ, когато побягна по снега; стана и изтича до прозореца, за да се освежи, да вдъхне пресен въздух, различен от въздуха на погребално ложе, на мъртвец.
Окосените ливади, дърветата, равнината и морето в далечината тънеха в безмълвен покой, приспани от нежната магия на луната. Частица от този миротворен покой проникна в душата на Жана и тя кротко заплака.
После се върна до леглото, приседна и хвана ръката на майка си, като че бе болна и тя бдеше над нея.
Голямо насекомо, привлечено от светлината на свещите, бе влязло в стаята. То се блъскаше като топка в стените, прелиташе от единия до другия край на стаята. Бръмченето му откъсна Жана от съзерцанието й, тя вдигна очи да го погледне, но забеляза само блуждаещата му сянка по белия таван.
Скоро престана да го чува. Тогава долови тихото тиктакане на стенния часовник и друг, съвсем тих шум, по-скоро едва чуто шумолене — часовникът на майка й продължаваше да работи в роклята й, метната на един стол до леглото. И изведнъж смътното съпоставяне на мъртвата и този механизъм, който не беше спрял, съживи острата болка в сърцето на Жана.
Тя погледна колко е часът. Беше десет и половина. Обхвана я ужасен страх пред дългата нощ, която трябваше да прекара тук.
Занизаха се други спомени, от собствения й живот — Розали, Жилберт, горчивите разочарования на сърцето й. Всичко бе, значи, мизерия, горест, нещастие и смърт. Всичко на тоя свят бе измама, лъжа, страдание и сълзи. Къде да намери малко радост и покой? Навярно в някое друго съществуване? Когато душата се освободи от земните изпитания. Душата! Тя се замисли над тази недостижима тайна, впусна се изведнъж в поетически догадки, мигом оборени от други, не по-малко смътни хипотези. Къде ли беше майчината й душа? Душата на това неподвижно, вледенено тяло? Може би твърде далеч. Някъде в простора? Но къде точно? Дали бе изчезнала като невидима птица, избягала от кафеза си?