Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Трябва да я съблечем и да я сложим да легне — каза свещеникът.
Чифликчията Жозеф Куйар беше там заедно с чичо Симон и Людивин. Подпомогнати от абат Пико, те се опитаха да вдигнат баронесата. Но когато я повдигнаха, главата й се люшна назад, а роклята, която бяха хванали, се разкъса — едрото й тяло бе тежко и мъчно можеше да се помръдне. Тогава Жана се развика от ужас. Отново сложиха на земята огромното, отпуснато тяло.
Наложи се да вземат едно кресло от салона, поставиха я да седне в него и най-сетне успяха да я вдигнат. Изкачиха крачка по крачка площадката, стълбата; стигнаха в стаята й и я сложиха на леглото.
Докато готвачката Людивин сваляше многобройните й дрехи, отнякъде ненадейно изникна вдовицата Дантю, дошла тъкмо навреме, също като свещеника, сякаш бяха „подушили смъртта“ по думите на прислугата.
Жозеф Куйар препусна с пълна скорост, за да извика лекаря. Когато свещеникът се накани да донесе светеното масло, болногледачката му пошепна на ухото: „Няма нужда, отче, аз съм вряла и кипяла в тия неща, тя си е отишла.“
Жана, обезумяла, умоляваше, не знаеше какво да прави, какво да опита, какво лекарство да употреби. Свещеникът за всеки случай произнесе опрощение на греховете.
Прекараха около два часа край посинялото, безжизнено тяло. Паднала на колене, Жана хълцаше, изтерзана от тревога и мъка.
Когато вратата се отвори и лекарят влезе, стори й се, че влиза самото спасение, утеха и надежда. Тя се спусна към него, разказа му задавена, каквото знаеше за нещастния случай.
— Тя се разхождаше, както всеки ден… беше добре… даже много добре… Изяде на закуска бульон и две яйца… падна изведнъж… стана черна, както виждате… и не помръдна… Опитахме всичко, за да я съживим… всичко. — Тя млъкна поразена от едва забележимия жест на болногледачката към доктора, който означаваше, че всичко е свършено, напълно свършено. Понеже не искаше да повярва, Жана заразпитва тревожно.
— Сериозно ли е? Мислите ли, че е сериозно? — повтаряше тя.
Той каза най-сетне:
— Страх ме е, че… че е свършено. Бъдете смела, много смела.
Жана разпери ръце и се хвърли върху майка си.
Жюлиен се върна. Спря се поразен, очевидно неприятно изненадан, без скръбен възглас или отчаяно лице, понеже това беше дошло изневиделица, съвсем неочаквано, и той не успя отведнъж да вземе подходящ израз и държане.
— Очаквах това — прошепна той, — чувствувах, че краят наближава. — После извади кърпата си, изтри очи, коленичи, прекръсти се, промърмори нещо и се изправи. Искаше да вдигне и жена си. Но тя се бе вкопчала с две ръце в трупа и го целуваше, почти легнала над него. Трябваше да я изведат. Беше като луда.
След един час я пуснаха да влезе отново. Нямаше никаква надежда. Стаята бе подредена вече като за мъртвец. Жюлиен и свещеникът разговаряха тихо до един прозорец. Вдовицата Дантю, удобно настанена в едно кресло, се канеше да задреме — тя бе свикнала с такива бдения и се чувствуваше като у дома си във всеки дом, щом смъртта бе надникнала в него.
Нощта се спускаше. Свещеникът се приближи до Жана, взе ръцете й, помъчи се да я ободри, като изля в безутешното й сърце балсама на религиозните утешения. Заговори за умрялата, възхвали я със свещеническо красноречие и опечален с лицемерната скръб на божи служител, за когото мъртъвците са извор на доходи, той предложи да прекара нощта до леглото в молитви.
Разтърсвана от ридания, Жана отказа. Искаше да бъде сама, съвсем сама в тази прощална нощ. Жюлиен се приближи:
— Не е възможно, ще останем двамата.
Тя поклати отрицателно глава, безсилна да каже друго. Най-после можа да издума:
— Тя е моя майка. Искам да бдя сама над нея.
— Нека прави, каквото иска — прошепна лекарят. — Болногледачката може да спи в съседната стая.
Свещеникът и Жюлиен се съгласиха, като си мислеха за леглото. Абат Пико коленичи на свой ред, помоли се, стана и излезе с думите: „Тя беше светица“, казани със същия тон, с който казваше: „Бог с вами!“
Тогава виконтът попита с обикновен глас:
— Ще хапнеш ли нещо?
Жана не отговори, не разбра, че питат нея.
Той повтори:
— Добре ще направиш да похапнеш нещо, за да се подкрепиш.
Тя отвърна с блуждаещ поглед:
— Изпрати веднага да извикат татко.
И той излезе, за да изпрати конник в Руан.
Жана стоеше потънала в застинала печал, сякаш чакаше да остане за последен път насаме с покойницата, за да се отдаде на прииждащата вълна от безутешна скръб.
В стаята се плъзнаха сенки, забулиха мъртвата в мрак. Вдовицата Дантю се раздвижи с тихи стъпки: търсеше и нареждаше невидими предмети с беззвучните движения на болногледачка. Запали две свещи и ги сложи тихичко на нощната масичка до възглавницата, покрита с бяла покривка.