Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Наистина ли би го сторил? Нима наистина е изгубил всякакъв здрав разум? Та момичето не е нищо повече от една обикновена…
— Оттук.
Той бърза след нея, следва звука на гласа й, като че ли души следа. О, Божичко, тя наистина има ангелски глас! Мек шепот, който го води напред през мрака. Би тръгнал подир този шепот, дори да бе напълно безтелесен. Но тя е много повече от един шепот — тя е жена, при това с ум в главата! Никога не е срещал човешко същество, което дори далечно да му напомня за нея — освен самия себе си. Също като него тя е на мнение, че напоследък Тенисън не е написал нищо особено, и също като него е убедена, че трансатлантическите кабели и динамитът ще променят света много по-драстично, отколкото Шлиман, преоткривайки Троя — въпреки целия шум, който се вдигна около находките му. А каква уста, каква шия! „Всичко, каквото поискате от мен“ — такова беше обещанието й.
— Ето тук — казва тя сега.
Но къде е това „тук“? Той се озърта, опитва да се ориентира. Къде е Силвър Стрийт? Дали адресът на госпожа Кастауей не е още една от заблудите на „Повече забавления“? Но не — ето ги светлините на Силвър Стрийт, които озаряват фасадата на тази скромна къща в джорджиански стил. Те като че ли са пред задния вход. Сградата изглежда добре — солидна, и видимо добре поддържана, макар че такива неща трудно могат да се преценят в тъмното. Но очертанията й са прави и симетрични, така, както се открояват на светлината, която идва от Силвър Стрийт. Светлина, която обвива в полупрозрачно сияние покрива и сгретите, като… каква беше думата? Аурора? Аура — едното е спиритическа глупост, а другото — научен феномен, но кое какво беше? Аур… аур… Измамно леката бира, която наливат в „Камината“, приглушава гласа на разума му и кара мислите му да се препъват.
— Пристигнахме — чува той гласа на Шугър.
Разнася се сложно почукване — някакъв таен сигнал, вратата се отваря и Шугър влиза със спътника си в слабо-осветеното антре на госпожа Кастауей. Уилям очаква да види от другата страна пазач, стиснал дръжката на вратата — някаква глуповато захилена маймуна като онази, която го изпрати през задния вход на дома в Друри Лейн. Но се оказва, че греши. Налага му се да сведе поглед с около осемнайсет инча надолу, за да види кой стои пред него — оказва се малко синеоко момче с толкова невинен вид, че би могло да изпълни ролята на пастирско дете в някоя сценка за Рождество.
— Здравей, Кристофър — казва Шугър.
— Моля, заповядайте в приемната, сър — казва момчето. Произнася педантично репликата си и разменя детински заговорнически поглед с Шугър. Заинтригуван, Уилям се оставя да бъде преведен през мрачен, но облицован със скъпи тапети вестибюл към една полуоткрехната врата. През пролуката се процеждат светлина и топлина. Детето, което тича напред, е погълнато от яркото сияние.
— Не е твое дете, нали? — пита Уилям.
— Разбира се, че не — тя повдига вежди в присмехулна имитация на възмущение. Устните й се извиват в усмивка. — Аз съм стара мома.
В мрака на вестибюла процеждащите се през полуотворената врата лъчи осветяват устата на Шугър по много странен начин, така че пукнатините по грубата, белеща се плът изглеждат чисто бели. Уилям иска да почувства как тези изпръхнали устни се сключват около ствола на члена му. Но най-много от всичко му се иска да облекчи пикочния си мехур — където и да е — и после да си легне да спи.
Когато влиза в приемната, е обзет от чувството, че вече сънува. Потънала в сенки женска фигура седи в далечния ъгъл на стаята, извърнала лице така, че той не го вижда. Над косата й се вие дим. Чуват се звуци от невидимо виолончело — плахи и скръбни, после секват с астматично изскърцване на лъка по струните. В горната си част, над цокъла, стената е боядисана в ярък прасковенорозов цвят и отрупана с миниатюри в рамки. По-надолу е облепена в тапети, гъсто изрисувани с преплетени ягоди, тръни и червени рози. А в самия център на помещението, точно под крайно претрупания полилей, седи госпожа Кастауей.