Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Въпреки това Ракъм продължава да спи.
Шугър не спи до него. Тя седи на елегантно дамско бюро близо до прозореца, напълно облечена (но е свалила ръкавиците си), и пише. Пръстите й, с напукана, белеща се кожа, стискат здраво перодръжката. Пише в разтворена дебела тетрадка, много прилична на счетоводна книга — перото дращи тихо, с дълги паузи между отделните думи.
Ракъм хърка.
Ракъм се събужда малко преди зазоряване. Лежи проснат по гръб, потънал в мекото, неразтурено легло. Под главата му няма възглавница. Извърта глава още малко нагоре, към юрната табла на леглото. За свой ужас вижда срещу себе си лицето на някакъв мъж — с разбъркана коса и налудничав поглед, който се пресяга към него от чаршафите, видимо готов да предприеме нещо крайно отвратително.
Уилям сяда рязко в леглото и непознатият повтаря движението му. Загадката е разрешена — цялата горна табла на леглото е покрита с огледало.
Сега завесите пред леглото са спуснати, така че го изолират изцяло. И по-добре — Уилям установява със срам и потрес, че панталонът му е мокър от урина. Именно това го е събудило — не самото облекчаване на пикочния мехур, което трябва да е станало преди часове, а дразнещ сърбеж в мокрите слабини. Той отново се взира в огледалото и се опитва да направи на ум разбор на пораженията. Като че ли не е повръщал, пък и сега не му се повдига. Главата го боли, но значително по-малко, отколкото можеше да се очаква (или бирата, която сервират в „Камината“ му понася, или е още пиян… Колко ли е часът? И защо, по дяволите, още никой не го е изхвърлил оттук?) Косата му отново се е разрошила и сгърчи от черепа му като мазна овча вълна. Бърка в джоба на панталона си за гребен, но напипва само смачкано, мокро бельо.
Боже милостиви, как ще се измъкне от тази каша?
Изпълзява към долната част на леглото и надниква през една пролука между завесите. Точно пред себе си забелязва шампаниера на желязна стойка. Отвътре наднича гърлото на бутилка вино, отворена и отново запушена с тапата. На пода, но далеч извън обсега му, се валя жилетката, в която държи часовника си. Оттук дори вижда сребърната му верижка, която се е измъкнала от джобчето. (Принуден е да признае пред себе си, че ако събитията се бяха развили във Франция, сега нямаше да види никаква верижка).
Но къде е Шугър? Той затаява дъх и се ослушва. Чува само някакво тихо драскане с необясним произход, и тихото шумолене откъм камината, което съпровожда разпадането и търкалянето на полуизгорели въглени в жаравата.
През пролуката се вижда само едната стена на стаята. За щастие това е стената, на която има прозорец, така че той може да получи безценна информация доколко е напреднала нощта. Стъклата са станали почти непрозрачни от скреж — плътен слой скреж, който трябва да се е напластявал с часове. През него все пак се забелязва небето — черно и тъмносиньо — или поне такова изглежда в сравнение с осветената вътрешност на стаята. Пердетата на прозореца потрепват едва забележимо — въпреки студа Шугър е оставила прозореца съвсем леко открехнат. Но къде е тя? Уилям се привежда още малко по-напред, побутва завесите с носа си и наднича през процепа с едно око.
Стаята на Шугър е… уютна. По стените няма никакви шарки, боядисани са равномерно в убито-розов цвят, в пълен контраст с пищното рококо на приемната долу. Няколко малки гравюри в рамки, доста избледнели, висят на подходящи за гледане места. Мебелировката е прилична — наскоро тапициран диван, две кресла, чиято тапицерия не е в тон с тази на дивана, и (Уилям промушва лицето си още по-напред) елегантно дамско бюро, на което има перодръжки, мастилница и… (той примигва невярващо) самата Шугър седи, приведена над него, потънала изцяло в това, което пише.
— Ъъъъ… извинявай — обявява той присъствието си.
Тя вдига очи, отпуска перодръжката и се усмихва… с обезоръжаваща, приятелска усмивка. Очевидно е уморена до смърт.
— Добро утро, господин Хънт — казва тя.
— О, Господи… — въздъхва той и объркано прокарва пръсти през косата си. — Колко… колко е часът?
Тя поглежда към часовник, който се намира някъде извън полезрението му. Сега Уилям забелязва, че нейната коса е просто великолепна — пищна корона от златистооранжеви къдрици; направила си е труда да я среши и подреди, докато той е спал.