Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
В отговор на поканата му Шугър се разполага до него. Мокрите й поли шумолят и проскърцват, юрната част на тялото й лъха свежо на дъжд и пот. Изглежда е тичала — нещо, което една почтена жена не би направила при никакви, при абсолютно никакви обстоятелства. Но от тичането по страните й е плъзнала руменина, която е божествена, наистина божествена — и тялото й ухае прекрасно. Няколко къдрици са се измъкнали от сложната й прическа и се полюляват пред очите й. С лениво движение на облечената си в ръкавица ръка тя ги отмята леко назад, към златистия мъх по крайчеца на веждите си. Тя се усмихва, сякаш споделя мнението на Уилям, че човек трябва да поставя някакви граници на желанията си, след като първоначалните му планове вече са се провалили.
В това си състояние тя наистина не може да мине за дама, но във всяко друго отношение има вид на жена със забележително добро потекло. Въпреки че… какво би могло да бъде това потекло? Би могла да бъде например дъщеря на някоя чуждестранна кралска фамилия, която неочаквана революция е свалила от престола; принудена е била да бяга в поройния дъжд, но с високо вдигната глава, царствена дори когато мокрите кичури коса падат по лицето й, с изправени рамене, върху които ранен прислужник намята мантия, подплатена с кожа… (Опитайте се, ако можете, да изтърпите Уилям, докато се поддава на слабостите си. Навремето четеше много увлекателни френски романчета — през шейсетте години, когато се предполагаше, че изучава пораженията на хетите).
Над Шугър също започва да се вие пара — едва забележим ореол от изпарения се издига над шапката и най-горните къдрици на прическата й. Тя накланя леко глава на една страна, сякаш пита: е, и сега какво? Уилям забелязва колко дълга е шията й — толкова, че излиза доста над високата якичка на корсажа. Шугър има адамова ябълка — като мъж. Да, той е готов с присъдата — тя е най-красивото нещо, което някога е виждал на този свят.
Той установява смутено, че нейното държание го обърква; тя дотолкова прилича на дама, че му е трудно да си представи как би могъл да я смъкне от пиедестала й. Високото й, стройно тяло, колкото и да е привлекателно, усложнява допълнително нещата, защото тя носи роклята си като втора кожа — никъде не се забелязват шевове, от което следва, че и не може да бъде свалена.
Начинът, по който Уилям облича в думи проблема си, е следният:
— Не знам дали съм достоен за честта…
Шугър се привежда леко напред и казва много тихо, сякаш коментира общ познат, който минава край тях:
— Не се притеснявайте, сър. Направили сте верния избор. Ще сторя за вас всичко, което пожелаете.
Обикновена размяна на реплики сред шумотевицата на една претъпкана кръчма — но нима някой някога е произнасял по-обвързващ брачен обет?
Келнерката пристига с напитката, която Шугър си е поръчала на бара. Безцветна, прозрачна течност, почти без мехурчета — явно не е бира. А ако беше джин, обичайното питие на проститутките, Уилям щеше да долови миризмата му. Възможно ли е да бъде… вода?
— Как да ви наричам? — Би трябвало да имате и друго име, освен…
Тя се усмихва. Устните й са извънредно сухи, бледи като брезова кора.
Защо това не му се струва грозно, а прекрасно? И сам не може да разбере.
— Казвам се просто Шугър, господин Хънт. Освен, разбира се, ако настоявате да се обръщате към мен с някое друго име?
— Не, не — уверява я Уилям. — Да бъде Шугър.
— Какво е едно име, в крайна сметка? — пита тя и повдига вежда. Нима е възможно да цитира Шекспир? Разбира се, сигурно е случайно съвпадение, но какво сладко ухание се излъчва от нея!
Певецът на „Камината“ отново е започнал да сипе трели. Уилям изпитва чувството, че заведението става все по-топло и уютно. Светлините са добили златист отблясък, сенките имат плътен, богат кафяв оттенък, и като че ли всеки в голямата зала се взира усмихнато в очите на своя събеседник. Вратата се отваря все по-често и вътре влизат все по-изискани люде. Шумът, който се вдига при пристигането им, разговорите, пеенето, което се извисява над тях — всичко се смесва в такава бъркотия от звуци, че Уилям и Шугър трябва да се навеждат много близо един към друг, за да могат да разговарят.
Вперил поглед в очите й — толкова големи и блестящи, че вижда в тях собственото си отражение — Уилям Ракъм преоткрива неуловимата наслада на това да бъдеш Уилям Ракъм. Съществува едно блуждаещо огънче от намерения и идеи, подклаждано от алкохола, с много несигурен пламък — и тъкмо него той определя като свое истинско „Аз“, много различно от пълнеещото, отпуснато тяло, което вижда всяка сутрин в огледалото. Казват, че огледалото не лъже, но това не е вярно — лъже, наистина лъже! То не е в състояние да отрази пламъка на възможните съдби, пленени вътре в окованата душа. Защото Уилям би трябвало да стане нов Кийтс, Бълуър-Литън или дори Чагъртън, а вместо това се превръща постепенно, поне външно, в затлъстяло копие на собствения си баща! Колко редки наистина са моментите, в които той може да озари запленената си публика със сиянието на надеждите, които е криел в себе си като млад!