Аленото цвете и бялото

Задъхана от вълнение, тя свежда очи.

— Прекалено мрачна поезия — отбелязва Уилям, — за да бъде предпочитана от такава красива млада жена.

Шугър се усмихва тъжно.

— Животът може да бъде много мрачен — отвръща тя. — Особено ако хората, с които наистина можеш да разговаряш — като вас, сър — се срещат толкова рядко.

Уилям се изкушава да сподели с нея твърдото си убеждение, че написаното в „Повече забавления в Лондон“ изобщо не отразява по достойнство многото й съвършенства, но някак не може да се принуди да насочи разговора натам. Вместо това те говорят неспирно — за Истината и Красотата, за произведенията на Шекспир, и дали в наши дни понятията „малка шапка“ и „боне“ вече не са се превърнали в синоними.

— Гледайте — казва Шугър и избутва с две ръце шапката доста напред над челото си — сега е шапка. Гледайте сега — тя я тиква доста назад на главата си — а сега е боне.

— Магия! — отбелязва ухилено Уилям. Но тук действително има някаква магия.

След малката демонстрация на абсурдите на модата, изпълнена от Шугър, прическата й е още по-разбъркана от преди. Плътният бретон, вече напълно изсъхнал, се е отпуснал надолу и й пречи да вижда. Уилям гледа, изпълнен с равни части възмущение и обожание, как тя издава долната си устна колкото може по-напред и духва силно нагоре. Златисточервените къдрици пърхат по челото й, завесата се разтваря и показва отново очите й — малко шокиращо раздалечени, — всъщност именно това разстояние между очите допринася за съвършенството й.