Кралят на исковете

На третия етаж в новата си къща Клей бе оборудвал малък офис — не че смяташе да работи кой знае колко у дома, но му трябваше място да съхранява документите си. Бюрото му беше стар касапски тезгях, който бе открил в един антикварен магазин наблизо, във Фредериксбърг, Той заемаше една цяла стена и по него имаше предостатъчно място за телефон, факс и лаптоп.

На този тезгях той направи първия си предпазлив опит да вербува потенциален клиент за групов граждански иск. Изчака до девет вечерта — час, в който определени хора се готвят да си лягат, особено по-възрастните и страдащите от артрит. Обърна едно питие за кураж и набра номера.

Отговори му женски глас, може би лично мисис Тед Уърли от Ъпър Марлборо, щата Мериленд. Клей се представи учтиво, обясни й, че е адвокат, сякаш в това адвокат да ти звъни у дома нямаше нищо нередно, нищо осъдително, и помоли да говори с мистър Тед Уърли.

— Тед гледа мача — отвърна тя. Явно мистър Уърли не беше склонен да разговаря с никого, когато играеха „Ориолс“.

— Разбирам, но не може ли да го чуя за момент?

— Казахте, че сте адвокат, така ли?

— Да, госпожо, и то от Вашингтон.

— Че какво е направил пак?

— Нищо, госпожо, няма нищо страшно. Бих желал да поговоря с него за артрита му. — Клей едва се сдържа да не затвори телефона и да побегне от стаята. Благодари на бога, че никой не го наблюдаваше и слушаше. Мисли за парите, казваше си през цялото време той. Мисли за хонорара.

— За артрита ли? Аз пък си рекох, че сте адвокат, а не доктор.

— Точно така, адвокат съм. И имам основание да смятам, че Тед взима вредно лекарство за артрита си. Ако нямате нищо против, бих желал да поговоря с него за момент.

Тя извика нещо настрани и Тед й отговори също с вик. Накрая той взе слушалката.

— Кой сте вие? — поиска да знае Тед и Клей бързо се представи.

— Какъв е резултатът? — запита съобразително той.

— Три на един за „Ред Сокс“. Познаваме ли се? — Беше глас на седемдесетгодишен човек.

— Не, сър. Аз съм адвокат във Вашингтон и съм специалист по дела срещу производители на опасни лекарствени препарати.

— Е, и какво искате?

— От източници по интернет се натъкнахме на името ви като възможен потребител на един противоартритен препарат, наречен „Дайлофт“. Бихте ли ми казали дали вземате такова лекарство?

— Може пък да не искам да ви кажа какви лекарства вземам.

Много правилна забележка, но Клей беше подготвен за нея.

— Разбира се, мистър Уърли, не сте длъжен. Но единственият начин да установя дали имате право на обезщетение е, като ми кажете дали вземате препарата.

— Уф, тоя гаден интернет… — изломоти мистър Уърли, после проведе кратък разговор със съпругата си, която очевидно бе заела позиция в близост до телефона. — Какво обезщетение? — запита той.

— Ще стигнем и до това след минута. Първо бих желал да знам дали вземате дайлофт. За ваше добро се надявам, че не.