Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Основен съперник на Френч по доходи бил някакъв адвокат от Мисисипи, специализирал се в дела срещу тютюневите компании. Изкарал над милиард долара от хонорари и си купил петдесет и пет метрова яхта. Старата яхта на Френч била дълга едва четирийсет и два метра, та неотдавна я бил заменил с шейсетметрова. На тълпата дори това й се стори забавно. В момента кантората на Френч разполагала с трийсет адвокати, но й трябвали още толкова. Бил женен за четвъртата си поред жена. Предишната му била отмъкнала апартамента в Лондон.
И тъй нататък. Този човек знаеше как да печели, но и как да харчи. Нищо чудно, че работеше по седем дни в седмицата.
Една общност от нормални хора би почувствала неудобство от вулгарността, с която Френч демонстрираше богатството си, но той очевидно познаваше добре своята публика. Нещо повече — амбицираше ги да печелят повече, да харчат повече, да завеждат повече дела, да се борят за повече клиенти. Изказването му продължи цял час и беше доста просташко, на места безсрамно, но нито за момент скучно.
Петте години, прекарани в СОЗ, явно бяха държали Клей настрана от много аспекти на съвременната адвокатска професия. Бе чел за групови искове, но нямаше представа, че онези, които ги практикуват, са така организирана и тясно специализирана гилдия. Те изобщо не изглеждаха кой знае колко способни; стратегията им се свеждаше до това да наберат колкото се може повече случаи и да ги решат по извънсъдебен път; воденето на дела далеч не беше силната им страна.
Френч можеше да продължи до безкрайност, но след час се оттегли сред бурни, макар и леко неловки ръкопляскания. В три следобед той отново щеше да говори. Този път имаше лекция по избиране на най-подходящата юрисдикция за решаване на даден казус. По всичко личеше, че следобедът ще е повторение на сутринта. Клей усети, че почва да му писва.
Той излезе да поскита из Френския квартал; интересуваха го не толкова баровете и клубовете за стриптийз, колкото галериите и антикварните магазинчета, макар че, обзет от внезапна спестовност, не купи нищо. Седна сам в едно кафене на Джаксън Скуеър, за да наблюдава колоритните типове, които минаваха по тротоара. Докато отпиваше от чашата, напразно се опитваше да си внуши, че горещата цикория му харесва. Макар да не бе записвал нищо на хартия, вече си бе направил наум аритметиката. От хонорарите по случая „Тарван“, минус 45 процента данъци, минус това, което вече бе похарчил, му оставаха кръгло около шест и половина милиона. Можеше да ги затвори в банката и да прибира по 300 000 годишно само от лихвите, което щеше да е осем пъти повече от заплатата му в СОЗ. Триста хиляди годишно правеше по 25 000 на месец, а Клей, седнал на сянка в кафенето в горещия следобед, просто не можеше да си представи как би могъл да похарчи толкова пари.
Това въобще не беше сън. Беше действителност. Парите вече бяха в сметката му. Щеше да е богат до края на живота си, без да се превърне в едно от онези нищожества в „Ройъл Сонеста“, които се перчеха със заплатите на частните пилоти и капитаните на яхтите си.
Единственият му проблем беше доста съществен. Той бе наел хора и им бе дал определени обещания. Родни, Полет, Джона и мис Глик бяха напуснали работните си места и му се бяха доверили сляпо. Не можеше сега просто да ги зареже насред пътя, да прибере парите и да избяга.
Премина на бира и взе следното дълбокомислено решение: да поработи здраво още известно време по случая „Дайлофт“; пък и, честно казано, би било огромна глупост да се откаже от такава златна мина. А когато случаят приключи, да раздаде на хората си огромни премии, да закрие фирмата и да заживее тихо и кротко в къщата в Джорджтаун, да пътува по света, когато си пожелае, да ходи за риба с баща си, да гледа как парите му се умножават и никога, при никакви обстоятелства, да не стъпи повече на събиране на Клуба на бойците адвокати.
Тъкмо си бе поръчал закуска от рум сървис, когато телефонът иззвъня. Беше Полет, която единствена знаеше, и то приблизително, къде се намира шефът й.
— Хубава ли е стаята ти? — запита тя.
— Всъщност, да.
— Има ли факс?
— Разбира се.
— Дай ми номера. Искам да ти пратя нещо.
Беше копие от изрезка от неделното издание на „Уошингтън Поуст“. Съобщение за предстояща женитба. На Ребека Алисън Ван Хорн и Джейсън Шуберт Майърс IV. „Мистър и мисис Бенет Ван Хорн от Маклийн, Вирджиния, имат удоволствието да оповестят годежа на тяхната дъщеря Ребека с мистър Джейсън Шуберт Майърс IV, син на мистър и мисис Д. Стивънс Майърс от Фолс Чърч…“ Снимката, макар фотокопирана от вестника и пропътувала по телефонна линия повече от хиляда и петстотин километра, беше достатъчно ясна: красиво момиче, което се омъжва за друг мъж.