Кралят на исковете

Клей нямаше желание да се включи в мелето. Трудно му беше да повярва, че този нисък, трътлест, надут фукльо с микрофона е успял да издои триста милиона за себе си само за една година и при това има мотивация да се бори за още. Дискусията се насочи към по-изобретателни методи за привличане на клиенти. Един от участниците бил изкарал толкова пари от „Тънкия Бен“, че можел да си позволи да държи на заплата двама лекари, чиято единствена задача била да тичат от град на град и да търсят евентуални жертви на препарата. Друг разчитал единствено на телевизионни реклами — тема, която поначало интересуваше Клей, поне докато не се изроди в срамния спор дали е по-уместно един адвокат да се явява лично по телевизията, или може да наеме за целта някой третостепенен актьор.

Темата, която странно отсъстваше от дискусията, засягаше стратегиите за водене на дела: разчитане на експертизи, изслушване на показания на информатори, подбор на съдебни заседатели — обичайната практическа информация, която би следвало да обменят участниците в подобни семинари. Клей бързо разбра, че подобни случаи рядко стигат до съда. Съдебната практика нямаше нищо общо в случая. Всичко опираше до умението за набиране на клиенти. И до изкарването на тлъсти хонорари. В хода на дискусията както четиримата на подиума, така и голяма част от задаващите въпроси от публиката не се сдържаха да намекнат, че всеки от тях съвсем неотдавна е спечелил милиони от извънсъдебни споразумения.

Клей почувства нужда да си вземе още един душ.

В единайсет преди обяд местният представител на „Порше“ даваше коктейл. Напливът бе огромен — сурови миди, блъди мерита и безсрамни хвалби кой колко клиенти има. И как да намери още. Хиляда тук, две хиляди там. Очевидно тактиката беше да се съберат колкото се може повече случаи, после да се прехвърлят анблок направо на Патън Френч, който с удоволствие ги включваше в поредния си групов иск в Мисисипи, където контролираше съдии, определяше съдебни състави и раздаваше присъди. Там производителят на „Тънкия Бен“ не смееше да припари. Френч беше за родния си край това, което навремето е бил Ал Капоне за Чикаго.

Той отново се изказа в един, на обяда с традиционна френска кухня от Луизиана и местна бира. Бузите му бяха зачервени, езикът му още повече се беше развързал. Без да ползва бележки, се впусна в кратък исторически преглед на американската система на граждански искове и на нейната важност за защита на невежите маси от алчността на големите корпорации, произвеждащи некачествени и вредни продукти. Наред с останалите врагове на прогреса той не пропусна да изреди застрахователните компании, банките, многонационалните корпорации и Републиканската партия. Безогледният, необуздан капитализъм бил създал обществената потребност от доблестни герои като членовете на Клуба — тези храбри борци за справедливост, които не се боят да застанат с голи гърди срещу едрия бизнес, за да защитят интересите на малкия човек.

С годишен доход от триста милиона, на Патън Френч не му отиваше много да се представя за безкористен защитник на слабите. Но тълпата нямаше нищо против. Клей се огледа и не за пръв път през последния ден се запита дали не е единственият нормален човек в тази зала. Нима останалите бяха дотолкова заслепени от парите, че сериозно се взимаха за защитници на бедните, болните и онеправданите?

Та повечето притежаваха частни самолети!

Историйките на Френч се лееха като река. Групов иск за 400 милиона долара срещу производителя на некачествен препарат за сваляне на холестерола. Един милиард за лекарство против диабет, довело до смъртта поне на стотина души. Сто и петдесет милиона за неизправни електроинсталации в двеста хиляди жилища, станали причина за хиляда и петстотин пожара, при които загинали общо седемнайсет души. Публиката попиваше всяка негова дума. Монологът му беше изпъстрен с намеци за какво самият той харчи парите си.

— Това им струваше един нов „Гълфстрийм“ — пошегува се той по едно време, а тълпата му отвърна с искрени аплодисменти. След двайсет и четири часов престой в „Ройъл Сонеста“ Клей вече знаеше, че „Гълфстрийм“ е най-добрият частен самолет, както и че нов струва около 45 милиона долара.