Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Мисис Макаусланд му даде някакъв номер, на който трябвало да се обади. По всяка вероятност бе номерът на една от лелите на Ан. Дано Ан да бе заета тази вечер.

— Гай, не виждам как ще успея — извини се Ан. — Хората, с които леля Джули искаше да ме запознае, ще дойдат едва след вечеря.

— Добре.

— И не мога да се измъкна.

— Няма защо да се притесняваш.

— Много съжалявам. Знаеш ли, че от събота не сме се виждали?

Гай прехапа език. Натрапчивата й привързаност, грижовността й, ясният й нежен глас, който до неотдавна бе като прегръдка, го дразнеха — а това сякаш подсказваше, че вече не я обича.

— Защо не заведеш мисис Макаусланд на опера? Ще й бъде приятно.

— Изобщо не ми се ходи на опера, Ан.

— Да не си получил нови писма, Гай?

— Не. — Питаше го за трети път.

— Наистина те обичам. Не си го забравил, нали?

— Не, Ан.

Изтича нагоре по стълбата, закачи палтото си, изми се, среса се и тутакси вече нямаше какво да прави. И закопня за Ан. Изгаряше от копнеж по нея. Защо си бе втълпил, че не иска да я види? Затършува по джобовете си да намери бележката на мисис Макаусланд с телефонния номер, после побягна надолу и я затърси по пода в коридора. Беше се изпарила — сякаш някой нарочно я бе отмъкнал, за да го ядоса. Надзърна през гравираното стъкло на входната врата. Каза си — Бруно, Бруно я е взел.

Фокнърови сигурно знаеха телефонния номер на леля й. Щеше да се види с Ан, да прекарат заедно тази вечер, дори това да означаваше, че ще я прекарат с леля й Джули. Телефонът в Лонг Айланд обаче звъня ли, звъня, но никой не отговори. Напрегна се да си спомни фамилното име на леля й, ала не можа.

Стаята бе потънала в напрегната, сякаш осезаема тишина. Загледа се в ниските рафтове с книги покрай стените, които сам бе измайсторил, в бръшляна по конзолите — дар от хазяйката, в червения плюшен стол с лампата до него, в черно-бялата скица над леглото с надпис „Въображаем зоопарк“, в завесите от грубо сукно, зад които бе кухничката му. Отиде дотам едва ли не с досада, дръпна завесите и погледна вътре. Осезателно усещаше, че в стаята има някой, макар че това изобщо не го плашеше. Взе вестника и се зачете.

След няколко минути вече беше в един бар и пиеше второ мартини. Трябваше да се наспи тази нощ дори ако трябваше да пие без компания, което презираше. Отиде пеша до Таймс Скуеър, подстрига се, а на връщане купи литър мляко и няколко булевардни вестничета. Реши да напише писмо на майка си, после да пийне мляко, да почете вестници и да си легне. Дали пък като се върнеше, нямаше да зърне на пода изчезналия телефонен номер? Огледа се, но напразно.

Към два часа след полунощ стана и се защура из стаята. Беше гладен, но не искаше да яде. Спомни си как една нощ миналата седмица отвори кутия сардини и ги излапа, помагайки си с острието на ножа. Нощта събуждаше животинското, освобождаваше първичното. Измъкна една тетрадка от лавицата и припряно я запрелиства. Първата му нюйоркска тетрадка — да е бил двадесет и две годишен. Беше скицирал каквото му падне — сградата на корпорацията „Крайслър“, психиатричната клиника „Пейн Уитни“, шлепове по Ист Ривър, изкопчии, приведени над компресорите, с които пробиваха скалата. Имаше няколко скици на сградата на Рейдио Сити с бележки по разположението й, на другата страница бе същата сграда с подобренията, които би внесъл, или може би проект за съвсем нова сграда. Бързешком затвори тетрадката — скиците бяха добри, а се съмняваше дали би могъл да работи така добре в момента. Сякаш „Палмира“ бе последният изблик на безкористна, радостна младежка енергия. Познатата болка на потискано ридание прониза гърдите му, също както в годините след Мириам. Отпусна се на леглото, за да предотврати следващото.